Има ли злато на Витоша

Рударството в България води началото си още от дълбока древност. Навсякъде по българските планини личат останките на римски рудници, мадани, самокови. Особено богата с рудни из­копаеми била Витоша. Те били добивани през римско време, по-късно в годините на Първата и Втората българска държави и дори през османското иго.

През Античността дн. София била център, кьдето се секли златни, сребърни и други монети. Според тогавашната практика мо­нетарници били откривани при такива се­лища, където в близост се е добивал нуж­ният за монетите метал. Навярно злато е имало достатъчно, защото според проф. Констан­тин Иречек, римляните изпращали в Софий­ската област специални чиновници, нарече­ни procuratores, които сле­дели добива на злато и сеченето на златните монети.

Сред историците османисти е широко известен турски документ от 1451 г., в който се описва, че в Софийско и Самоковско се е добивало желязо, злато и сребро. Рудници имало в полите на Витоша, групирани около сегашните се­лища Чуйпетльово, Ярлово, Боснек, Горна и Долна Диканя, Лисец, Дрен, Друган, Студена, Кладниче, Кралев дол, Попово и др. Липсват обаче по-точни данни къде точно по южния склон на Витоша са тези златни и сребърни находища. Документите от този период сочат, че планината е по-богата на сребро, отколкото на злато. Нека да е така – среброто също е ценен метал! От средата на ХVII век са първите по-конкретни сведения за сребърни мини около София.

Върху няколко географски карти от XVII и XVIII в може да се намерят означения на голяма златно-сребърна мина на Витоша. А през 1786 г. в София e пристигнал френският пътешественик Лузинян, който пише: ,,На запад от града лежи една планина, която турците наричат Витуш. На върха й се намира една равнина, на която растат голямо количество благоуханни цветя. Тук има и една златна рудница, която обаче не се обработва”. Наистина това описание не е достатъчно точно, за да могат сега хората да нарамят кирките и ,,да подпалят джапанките“, но все пак е поредно сведение, отбелязващо за историята съществуването на златно находище. Добре осведоменият френски геолог Ами Буе (1794-1881), посетил няколко български планини през периода 1836-1838 г. също споменава за стария рудодобив на Витоша: ,,Планината Витош, близо до София, има славата на много рудоносна. Тук споменават се не само среброносни руди, но дори и за злато. Като се съмняваме в точността на този последен факт, смятаме, че другият е вероятен, понеже има следи от много стари мини”.  Малко по-късно през 1869 г. Фердинанд фон Хохщетер казва: ,,В промивалните край Витоша наред с магнетита се среща също и злато под формата на фин пясък до зрънца с размер на леща”.

През турско време златото, добивано на Витоша чрез промиване, се наричало „Су алтън“ — водно злато. Всички златари се ползвали с привилегии, давани им от незапомнени времена. Промиването на златоносния пя­сък ставало по примитивен начин, но прила­ган и досега. Известният български геолог проф. Георги Бончев (1866-1955) дава следното описание на промиването на злато: „Миенето на златото е доста примитивно и оръдията прости: панакида (тас, леген, тава) и дълга дъска с напречни нарези, отстрани с други два по-плитки, за да се образува улей, и малки копанки. Дъската се поставя полегато. На издигнатия й край се поставя пясъкът и се полива с вода… Той (пясъкът) всичкият с водата минава заедно надлъж по нея и ако съдържа злат­ни частици, като по-тежки, те се задържат по нарезите й. За едно промиване се из­сипват 30 копанки (по 10—12 оки) пръст или пясък и се промиват добре с вода. След това дъсченият улей се оставя легнал по дължината си и се измива добре по нарези­те, като водата и пясъкът от тях се оставят да паднат в панакидата. Там се събира черният магнетитов пясък, а заедно с него и другият тежък пясък и златото, ако го е имало. Панакидата с този пясък се поставя на слабо речно или поточно течение да се промие, като слабо се движи, за да измие всичкия пясък и останат на плитко издълба­ното й дъно, само златните частици, които се отличават по боята си. Тъй промитото злато се изсипва в говежди рог, който рударят носи закачен на пояса си“.

Към тези прибори се прибавят още мотики, лопати, медно тиганче за изсушаване на златото и един ярешки крак за измитане на тиганчето.

Интерес представлява една златна моне­та на римската императрица Юлия Домна, съпруга на император Септимий Север (193— 211 г.). На тази монета е представен речен бог, олицетворяващ река Струма. Дяс­ната си ръка той е сложил върху лодка (дали Струма не е била плавателна по онова време?), а с левия си лакът се подпи­ра на повалена урна. Зад божеството се из­вива лоза с гроздове, а отпред се намира ни­ва с житни класове. Под божеството едно дете посяга да откъсне грозд, друго дете е нарамило торба, над която има надпис „сребро“, а трето дете посяга към урната, от която тече вода и където има латински надпис aurum (злато).

В своите изследвания известният български химик от Царска България проф. Захари Караогланов (1878 – 1943) посочва находища на злато по витошките реки Палакария, Струма, Владайска, Бистришка и др. Според проф. Караогланов витошкото злато има следния състав: злато 88,16 про­цента, сребро 8,68 и неразтворим остатък — 3,16 процента. Това показва, че златото на Витоша е едно от най-чистите проби в България.

Като занаят добиването на витошкото злато е било достатъчно доходно. С него са се занимавали много хора. В книгата си ,,Витоша“ българският публицист, учен и деец на лявото крило на ВМРО Павел Делирадев (1879-1957) споменава за някой си Георги Янев, който със свои помощ­ници е ,,работил“ по течението на Владайската река, чак до Княжево.

До началото на Втората световна война, а дори и по-късно е можело да се видят ня­колко групи златопромивачи по реката да­леч под Княжево и до моста на Горнобан­ския път. А и в момента има съвременни специалисти, които доказват, че в древността и през Средните векове златодобивът на Витоша наистина е имал промишлен характер.