Прочетете как админът на Sandacite.BG е пренесъл с количка цяла печка Мечта от Перник до София!

В моя колекционерски живот има множество паметни истории, които се характеризират със силна необичайност на събитията, високо ниво на адреналина и сюжетна атрактивност. Днес, докато ровех в съзнанието си, случайно се присетих ето за този незабравим епизод – толкова невероятен, че чак не знам дали ще му повярвате. Но аз, основателят и администратор на сайта, заставам с името си  зад описаните по-долу събития и гарантирам, че те отговарят на истината. Чрез тяхното прочитане Вие, макар и преносно, ще станете свидетели на една странна и сюрреалистична случка, разиграла се по околостоличните пътища преди осем години. Приятно четене!

Както Ви е известно, аз  съм запален колекционер на стара българска техника  и събирам и съхранявам интересни реликви от техническата история на България. Различните стари устройства – лампови телевизори, радиограмофони, бялата техника и т.н. – обаче често пъти са огромни, тежки и трудни за пренасяне. Този проблем на пръв поглед става особено сериозен, когато става дума за апарати от населени места извън София.

Сега съм на 27 г., работя и затова съм доста улеснен в транспорта на извънградски експонати, защото просто заплащам услугата на куриерска фирма и апаратът ми бива доставян на стотина метра от жилището ми. Така съм приел стотици пратки.

Да, НОО през ученическите ми години обаче нещата не стояха така! Обикновено купувах експоната, но пари за транспорта му нямах и като превоз ползвах велосипед. Ставаше отлично, но за жалост това не е решение в междуградски условия и с товар тежка готварска печка!

Да се пренесем точно ден след абитуриентската ми вечер. Бях си харесал запазена българска печка „Мечта“ от 1963 г. Тя се намираше в Перник, но можех да заплатя единствено самата нея. Трябваше да помисля за превоз. За билети нямах пари, а и кой шофьор щеше да ме качва по автобусите с цяла печка! С приятел с автомобил също не разполагах. Трябваше да реша въпроса самостоятелно и затова се запасих със стара ръчна количка, която призвах да ми помогне в трудната мисия!

В ранната сутрин на уречения майски ден се  качих на маршрутката. Когато стигнахме Перник и  отидох при симпатичните собственици на печката, спокойно им показах странния си транспорт… а лелката поклати скептично глава и ми рече успех. :)

Планът ми беше наистина къртовски – товаря печката на количка и така я добутвам до Княжево в София. Оттам хвана ли трамвая, все едно съм си у нас.

Керванът тръгна. В самия Перник гледката не изглеждаше чак толкова необичайна (какво пък толкова, някакъв човек бута количка със стара печка, може би до пункта за скрап?), но на извънградския път вече събирах погледите. Представете си – подминават ме коли, автобуси, камиони, а аз трябва да измина така 25 км!

Забравих да поясня, че Мечтата биде натоварена с фурната нагоре. Беше към 10 ч. сутринта, а времето – „предимно облачно“. По едно време запръска дъждец, а аз си бутах ли, бутах. Някъде около Драгичево усетих наклон на пътя и напрегнах сили. „Бързах бавно“, за да не се преуморя. Дали няма да замръкна?

Малко след обяд изгря слънце, а по едно време то дори  започна да прижуря, в резултат ми стана топло и метнах якето си върху печката. Май се бях обезводнил и радостта ми беше страхотна,  когато на няколкостотин метра напред забелязах бензиностанция и подкарах здраво количката. Дойде култов момент – гордо се паркирах встрани на пътя, като че бях 4х4, влязох в магазина, купих две безалкохолни, като че са два дъмпъла, и излязох да си пийна. После ги мушнах във фурната и хайде пак на пътя! „Само внимавай на КАТ-а във Владая!“ – посъветва ме някой шегаджия.

След около два часа заслизах по много стръмен наклон, а под него забелязах градче – май Владая. И тук вече се сетих къде минава автобус за София! Отбих в една уличка почти пред КАТ-а. Градското ми съзнание упорито свързваше автобус с цивилизация и аз зачаках на спирката.

Когато раздрънканият рейс гръмотрясно акостира, с цялото си изкуство повдигнах предната част на количката, а после и каросерията. И вече на път – точно когато мислех, че съм спасен – усетих слабост, треперене на краката и все повече гадене. Ами да! Умората беше почти надвила и люлеенето сàмо й помогна. Едва стисках дръжката, тремор, облегнах се на печката, за да не падна. Колко ли ще издържа? Моля се да стигнем, да стигнем проклетото място! Хайде… ето Княжево, свърши ли?!

Изведнъж таралясникът се разтресе страшно, спря, чу се ПССС!, вратите се отвориха и нахлу друг въздух. Спирката. Трамвай!…

Бях се завърнал при цивилизацията!

Днешният ми коментар на тази случка е, че събития като нея показват на какво може да е способна безграничната амбиция на един човек да направи нещо; в случая – да обогатя колекцията си с този доста рядък модел на българските печки Мечта, всъщност първият! Защото това е всъщност е първата печка Мечта – с нея започна тази легендарна серия!

Сега, разбира се, нямам нито време, нито нужда от подобни египетски подвизи, но… в себе си усещам, че ако по някаква причина се наложи, бих го направил отново с някой друг важен експонат. Да, наистина! Просто защото пламъкът, който чувствам в себе си, когато запазвам и публикувам свидетелствата за техническата история на България, си е все същият!