Сега в Sandacite.BG разглеждаме колко са лоши първите разпространявани в България видеокасети.

Технологиите за домашно видеозабавление са област, в която можем да срещнем немалко българска техника. Като се започне от първите български домашни телевизионни игри Гейм и Гейм 2 от втората половина на 70-те, мине се през появата на първия български домашен компютър Правец 8Д (предназначен за автоматизиране на работата на домашни уреди, за игране на игри, разполага с музикални и графични възможности), някъде там трябва да поставим и появата на първите видеокасети за домашно гледане. Те са преди всичко по стандарта VHS.

За да може държавата стриктно да контролира и държи под око филмите, които се разпространяват в този формат, през август 1984 г. е създадена фирмата ,,Българско видео“. Намира се в София, на бул. Самоков № 60, и съществува и досега – нарича се Аудиовидео Орфей ЕАД и правят различни неща – филми, клипове, правят им обработка в постпродукция, също субтитри, дизайн, изработка и субтитриране на DVD и Blu-Ray дискове, записи и стажове за студенти… Касетките, които се използват за записите, са производство на Завода за информационни носители Динко Баненкин“ в Пазарджик, но преди той да започне да изработва видеокасети, се използват японски ,,Сони“, произведени във Франция. Друг път ще напишем повече за Българско видео, защото си заслужава! :)

Работата е там обаче, че освен държавно санкционираните записи през 80-те г. първи и успореден ,,черен пазар“ на касети, идващи главно от ФРГ и Югославия чрез международните шофьори, но единични бройки видеокасети проникват и чрез роднини, които работят в страни като Либия и Сирия и после донасят филмите в България. По този начин в България се пласира видеопродукция, която не отговаря на нормите на тогавашната цензура. Става дума главно за филми с т.н. упадъчен морал – напр. в криминалните се показват качества на героите като алчност, те ходят голи, чести са убийствата, кражбите и т.н. Такива касети много са се продавали на старото място на столичния битак – по канала на бул. Сливница.

Оказва се обаче, че в очите на множество граждани тези видеокасети се превръщат в обществен проблем не само защото са стока, разпространяваща се чрез нелегална търговия, ами и заради своето нискокачествено от естетическа гледна точка съдържание. Това можем да видим напр. от ето тази статия, публикувана в бр. 5-1988 г. на популярното и интригуващо списание ,,София“, в която авторът Владимир Михайлов изразява силна неодобрителна позиция. Той посочва и причина, поради която според него се стига до силно разпространение на разрушаващите зрителския морал филмчета. А нашите причини да качим тази статия в сайт за история на българската техника е не само фактът, че вътре става дума за първата българска фирма разпространител на записани видеокасети, не само че се дават сведения за това къде човек е можел да намери нейните касетки и други неща, ами и защото освен че пишем за миналото на българската техника, не е безинтересно от време на време да разглеждаме и как е навлизал определен вид техника в живота на българите.

А, и още нещо – доста от тия касетки са били гледани на видеокасетотофони, правени в комбината Електрон Плевен по лиценз на японската компания Akai – напр. модела VS-23EDI и чехословашкия модел Tesla Avex VM-6465:

Така че ето Ви още една причина да препечатаме статията! :)

,,Какво гледат у нас притежателите на видео? Общо взето това, което могат да обменят помеж­ду си. Като констатация за положението на видео­то в страната дотук все още някакви особени от­крития няма. Те започват, когато се взрем в загла­вията на филмите, мина­ващи от ръка на ръка!

Лично аз навярно не бих се замислял чак тол­кова по този проблем, ако неочаквано сам не за­почнах да му сърбам попарата. Казано по-просто, след като дълги години професията ми е свързана с история, теория и крити­ка на телевизията или по- общо — на средствата за масова комуникация, най-накрая получих статута на видеопритежател. В къща­та ми вече е разположено едно средство, което е не­заменим източник на ин­формация и помощник в работата. Но то е и средст­во за отмора, стига да има касети с филми за нена­ситното му гърло…

Престижа на видеото, както лесно можем да се досетим, създават играл­ните филми. През януари т.г. „Литературная газета“ в рубриката ,,Социал­но счетоводство“ чрез препечатка от „Нюзуик“ откровено противопоста­ви видеообслужването в СССР на далеч по-напредналите в това отношение САЩ: заглавията на фил­ми във видеокасети, офи­циално достъпни в Съвет­ския съюз, са 500, в САЩ — 51 000; броят на видеосалоните за даване на касети под наем (видеотеките – бел. наша, Sandacite.BG) съответ­но е 25 срещу 40 000. Колкото до нашата ситуа­ция, по данни на Българ­ско видео от февруари т.г., обявеният им репер­тоар се състои от 240 за­главия на игрални филми. В София има пет фирме­ни магазина за продажба и даване под наем на касе­ти, четири ателиета на „Комплексни услуги“ за касети под наем и фирме­ни щандове за продажба в ЦУМ и магазините на „Нармаг“. В страната ма­газините общо са над 50. Процентно на населението и на търсенето, цифрите, както разбираме, са пове­че символични. И естест­вено наливат изобилно во­да във воденицата на „не­легалния“ пазар и на част­ния видеообмен.

Не съм типът човек, който ще седне сега да че­те морал на подраства­щите и да се безпокои за естетическото им възпита­ние. Намирам за естестве­но разкрепостяването на монопола и контрола на една единствена инстан­ция и винаги бих по­ощрявал свободния избор на индивида. Негово све­щено право е да реши сам какво да гледа и какво да не гледа! В теоретичен план не съм имал повод да се съмнявам в правил­ността на изложената по­зиция. Трябваше да дойде обаче практиката, за да се пропука до голяма степен защитната стена, зад коя­то си стоях на спокойст­вие.

Повярвайте ми, по­тресен съм от лавината пошли филми, с които бях засипан, когато реших да се включа във ве­ригата на взаимния видеообмен. Карате, долно­пробни криминални исто­рии, някакви невероятни научнофантастични фанта­смагории, филми със Силвестър Сталоун, Джон Траволта, Бърт Рейнолдс и др., които в един ху­бав момент ти иде да награбиш, събереш накуп и запалиш… Те оба­че се радват на успех. Ина­че и не би могло да бъде, тъй като търсенето опре­деля предлагането. Защото не мога да си предста­вя, че ,,доставчиците“ би­ха се затруднили в наба­вянето на филми, ако не с по-високи, то просто с по- прилични естетически критерии. Това се харесва — това доставят! Интерес­но дали някога ще се опи­таме да направим социо­логическо изследване за филмовата ни видеокултура въз основа на търсе­нето и предлагането имен­но в частния взаимообмен. Любопитни данни могат да излязат! И много теоретични представи биха разрушили.

Сигурно има хора, които притежават на касе­та сериозни филмови про­изведения. С тях, за съжа­ление, не успях да се свър­жа, но количественото им отношение спрямо основ­ната маса зрители, по всичко изглежда, е тако­ва, че спокойно би могло да не бъде взимано пред­вид. Между другото, в света съществува практи­ката да се създават на об­ществени начала така наречените „видеоклубове“. В Бразилия напри­мер като встъпителна членска вноска се внасят по пет оригинални видеопрограми, срещу което съответният член участвва в размяната. Плащат се и месечни вноски. Резул­татът е — по-голям брой видеокасети с възмож­ност за богат избор.

Смущението ми от сблъсъка с реалната видеодействителност е искрено и ни най-малко не кокетирам с него. То до­ри ме накара да проверя как са се справяли с проблема държавите, из­преварили ни в своето развитие по отношение на видеото. Обикновено се разграничават три фази в оформянето на филмовия видеопазар. Първата (1956 – 1978) очертава про­светителската дейност на видеото. Втората (1978 – 1981) е свързана с потока филми, тип „масова кул­тура“. Третата (започнала от 1982) доказа, че гледа­нето на даден филм и чрез видеото е допълнителна гаранция за неговия ус­пех, което доведе до кон­центрация и обединение на фирмите, занимаващи се с разпространение на кинопродуктите. Според статистиката между 1982 и 1984 г. близо 50 про­цента от филмите, имали успех на големия екран, са стигали в рамките на четири месеца след пре­миерата до видеоаудиторията. Едновременно за­почва и бавно повдигане, на равнището на предла­гания и на търсения ре­пертоар.

По тази класифика­ция ние, както се вижда, се намираме във втората фаза. Като имам предвид по-късното ни присъеди­няване към световния видеобум и някои обектив­ни затруднения в снабдя­ването с видеокасетофони и с видеокасети, мисля, че това е нормално. Не­нормално е обаче, като познаваме опита на изпре­варилите ни, да не сме загрижени, да не бием тре­вога. Имам предвид за­гриженост и в практиката, и в теорията, и в оформя­нето на общественото мнение.

При аналогична ситуа­ция преди години във ФРГ (на второ място в Евро­па след Англия по насите­ност с видеокасетофони) наред с прозвища като „аудио-визуална варварщина“ или с определяне на видеопубликата като „културния лумпенпролетариат на нацията“ се е стигнало в Бундестага да се гласуват специални раз­решения за видеополитиката спрямо младежта.

Официално има създа­дена у нас държавна ин­ституция „Българско видео“, която дори първа от социалистическите страни пое грижата за на­стъпващата „видеодействителност“. Познавам донякъде трудностите, с които е свързано нейното съществуване, и разби­рам, че най-малкото е не­почтено да бъде обвиня­вана за разисквания до­тук проблем. Но именно магазините и видеотеките на „Българско видео“ би трябвало да осигуряват на достъпни цени алтернатив­ната програма на „неле­галния“ пазар и видеообмен. Непростимо мудно се развиват нещата в тази насока, колкото и уж на­време да е помислено.

Ако началото на века принадлежи на киното, ако шестдесетте години са на телевизията, то осемдесетте години са на видеото и не се изисква особена прозорливост, за да проумеем, че те могат просто да минат покрай нас със своите най-отрицателни страни. Демокра­тичният свободен избор на индивида е действите­лен само ако има от как­во да се избира. В проти­вен случай лека-полека ще притъпим вътрешната си съпротива срещу пошлата, безлична филмова продукция и току-виж най-накрая сме започнали да я харесваме!“

Мдаа… А ето и с какво друго са се забавлявали хората през 80-те:

Българските компютърни игри