Статии – Стара техника

Най-сетне легендарният телевизор с вградена видеоигра София 23 пристигна в Sandacite.BG!

Ако си спомняте, преди време ви разказахме за първите български телевизионни игри – първата от тях е Турнир, прототип на последвалите я Гейм и Гейм 2 – които са предназначени за включване към телевизора София 21 от 1977 г. Игрите са от вида спортни симулатори – двама играчи, всеки със свой игрови контролер в ръцете, се превръщат в противници в мачове от различни спортове. Знаехме със сигурност, че слез 1978 г. е произвеждана и модификация на тази София на име София 23, в която играта е предварително монтирана в кутията, но изработените от телевизора бройки са малко и заради това София 23 е много трудна за намиране. Затова над София 23 от години витаеше славата на полулегендарен телевизор – познавахме един-двама души, котио се кълвяха, че такъв имало, и дотам. Едва после намерихме тази показана по-долу реклама от 1978 г., която ясно известява, че игрова София вече е пусната в производство:

А иначе телевизорът е конструиран от н.с. инж. С. Калчев и инж. Христо Стойчев от Института по радиоелектроника и технологии.

Случи се така обаче, че щастието ни се усмихна и успяхме да добавим в колекцията от българска техника този толкова важен телевизор. Както виждате от снимките, той е в съвършено запазено състояние. Днес ще ви запознаем с него.

Като външен вид София 23 по нищо не се различава от ,,баща си“ 21. Когато погледнем отстрани обаче, забелязваме командното табло на играта, наречена Турнир 200:

Горе виждаме надписа – разликата тук е само една цифра. Даже капакът е абсолютно същият – пише София 21:

Когато отворим сандъка обаче, виждаме, че на шасито вече е отбелязано, че е за модела 23:

Ето и картинка отвътре:

Сега е да видим какви са схемните разлики със София 21, да проследим как играта електронен спорт е включена към шасито и т.н. Иначе ето я тук вляво как е прикрепена:

Както отбелязахме, телевизионната игра Турнир 200 представлява двустранен електронен симулатор на няколко най-разпространени спорта – футбол, тенис, хандбал, волейбол, хокей, баскетбол и т.н. Ето го таблото ѝ. От долния червен бутон се включва, а с останалите клавиши се настройват различни параметри за процеса на игра:

Шасито на играта е свързано с това на телевизора чрез блок за комутация. При двата режима на работа – гледане на телевизия и играене на игра – комутационният блок се грижи да превключва формирания телевизионен сигнал, който постъпва към входа на видеоусилвателя на Софията. Когато гледаме телевизия, комутаторът се намира в положение 1 и подава към видеоусилвателя формирания тв сигнал от видеодетектора – краче 11 на интегралната схема TDA440. Когато играем игра, превключвателят на комутатора застава в позиция 2 и комутира комплексния сигнал от видеоиграта.

Ето я и схемата на свързването, за да ни стане по-ясно:

Тук транзисторът Т2 изпълнява ролята на краен смесител. На базата му се формира т.н. синхросмес, като редовите синхроимпулси се подават към резистора R13, а кадровите – към R14. В колектора на транзистора Т2 се получава комплексният тв сигнал, като се сумират отрицателната синхросмес и пълният видеосигнал на тв играта. Така полученият сигнал се предава галванично през Т-образния филтър (L601, C601 и R633) на входа на първото видеоусивателно стъпало в базата на Т606.

Когато играем игра, действието на видеодетектора TDA440 трябва да се претъсне изцяло, защото в този случай на изходите на интегралната схема ще се появят паразитни сигнали, а те ще пречат на нормалната работа на телевизора. Симулирането на различни мачове с играта Турнир се съпровожда от характерни звуци, които излизат от благоевградския високоговорител – те също се комутират там. Ето и надписа на играта върху страната спойки на самата платка:

Турнирът и каналът за звука на телевизора са свързани към общо захранване.

Мдаа… Чудесна нова придобивка! Според нас София 23 е едно от най-интересните произведения на българската електронна промишленост за домашно ползване – зората на българските телевизионни игри, която по-късно е последвана от още образци. Един от тях можете да видите тук ==>

През 1975 г. се появява българският телефон с електронна памет Имефон – вижте подробно за него в Sandacite.BG.

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:

Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.

С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.

Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.

А ето и какво подобно нещо се използва в България преди появата на Имефоните:

В Sandacite.BG се сдобихме и с български програмируем контролер КБ 02.

Както знаете, от средата на 1970-те г. много важна задача за българската държава става насищането на колкото се може повече производствени и административни дейности с компютърна техника. Този стремеж е популяризиран със слогани като ,,Електронизацията – стратегическа задача!“ напр., а самият процес се нарича ,,електронизация на народното стопанство“.

През втората половина на 70-те г. се появяват и първите представители (в производството) на тази нова насока. Първият хардуерно програмируем контролер, използван за настройка и управление на промишлени роботи (роботи за автоматизиране на еднообразни, типови процеси в производството) се нарича ЕЛКОН и е от 1978 г. След това се появяват нови представители на българската автоматизация на производството в лицето на цифрово управлявани металорежещи машини като сериите програмируеми стругове СЕ, Перун и промишлени роботи, като такива машини могат да бъдат настройвани и упралявани чрез програмируеми контролери като новопоявилите се Програма 20, Програма 256, Програма 1024 и т.н. Разработката им е задача на ДСО Приборостроене и автоматизация.

Какво става по-късно? Използваните в контролерите микропроцесори и интегрални схеми се усъвършенстват все повече, а стремежът е контролерът да бъде все по-многоприложим, ако може – универсален – заради повишаването на производствения ефект от него. В края на 80-те г. вече не е задължително той да представлява един еднокрилен гардероб с прозорче, каквито са Програмите.

През 1989 г. Приборостроителният завод ,,Тодор Петков“ в Търговище започва да произвежда ето това чудо, което виждате на първата снимка. То е нашата нова придобивка. Този универсален програмируем контролер се нарича КБ 02 и към него може да се включват и да се задават команди на широка гама производствени машини и промишлени роботи. Нека го разгледаме.

Устройството представлява червена ламаринена кутия с размери приблизително 50 х 35 см. Когато отвинтим капака, виждаме следното:

В горната му част е разположен куплунгът за захранване, като преди това напрежението трябва да мине през трансформатор, защото трябва да бъде понижено – както и при обикновените компютри, напреженията са далеч по-ниски от 220 волта. Вляво виждаме светодиодна индикация, напр. за това дали няма грешка в работната програма или в адресирането:

В долната част на контролера има друг отвор, към който са конекторите за включване на периферни устройства – ако се водим по други контролери (Изоматик 1001УК напр.), това са  пултът за управление и машината/роботът, който ще бъде управляван от него:

Елементите по платката са разнообразни. Виждаме познатия процесор СМ601 (чипа с металната капачка горе вляво на снимката отдолу) и близо до него асинхронния сериен интерфейсен адаптер (АСИА) СМ603 (долу – черния чип, обърнат вертикално). Той преоб­разува данните от асинхронна последователна в паралелна форма и обратно, когато имаме последователен обмен на информация. СМ603 изпълнява всички функции, свързани със синхронизацията и управлението на последователния обмен на данни. Адаптерът осигурява максимална скорост на обмен до 500 kbit/s.

Иначе по платката има какво ли не – български (ботевградски) интегрални схеми като логическите 1ЛБООШМ и 04ШМ, японски като 74LS 245 на Mitsubishi, но и съветски – като програмируемия триканален таймер КР580ВИ53:

Не липсват и добре познатите кюстендилски кондензатори КЕА:

Тези пластмасвои ,,прозорчета“ на долната снимка са също за индикация на работата на свързаните към КБ 02 производствени машини. За съжаление обаче все още не разоплагаме с подробна документация на контролера и не можем да кажем какво по-точно значат цифрите – може би изпълнение на поредни команди и ако отдолу се свържат диоди, те ще светнат, когато даден номер команда е изпълнена:

КБ 02 е българско компютризирано устройство от времето на устремното изграждане на автоматизацията на производствения труд и ,,електронизацията на народното стопанство“. Тези контролери вече са на практика изчезнали, а за толкова години сме виждали само този екземпляр о от модела. Ако знаете откъде можем да намерим повече информация за работата му, пишете ни на координатите, посочени в Контакти. Поздрави!

През 2020 г. се навършват 40 г. от създаването на първия български персонален компютър – ИМКО 1. Sandacite.BG подготвихме статия за него.

С течение на годините думата ,,Правец“ е станала направо синоним на ,,български компютър“, но всъщност Правеците не са дори първите български персонални компютри, защото си имат два предшественика – ИМКО 1 и 2. Именно те поставят началото на бъдещата бурна компютризация на България и разпространението на персонални компютри в различни човешки дейности у нас.

Както вероятно ви е известно, съкращението ИМКО означава „Индивидуален микрокомпютър“. Създаването на първия български персонален компютър започва в изпълнение на задание, дадено през октомври 1979 г. от Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП) на Института по техническа кибернетика и роботика (ИТКР) към БАН. Точната формулировка е: ,,създаване на малък компютър на базата на микропроцесори“.

По това време в България и света усилено се произвеждат и използват професионални компютри от типа на ЕС 1035 и подобните им, които се разполагат на площ от порядъка на десетки квадратни метри. Свое разпространение имат и ,,миникомпютрите“ от типа на ИЗОТ 310 (1974 г.), който е голям горе-долу колкото три библиотечни секции:

Именно тези два типа машини обикновено са цитирани, когато през 70-те г. се говори за компютри.

Още по-малкият като размери тип – настолният компютър, микрокомпютърът – още не е разпространен. Около две години остават до появата на легендарния IBM PC – прочутата настолна конфигурация на Синия гигант от 1981 г. – а българските инженери по електроника започват да проектират и изработят родна машина от такъв тип!

Разработката е започната от инженерите Иван Марангозов и Кънчо Досев в Института по техническа кибернетика и роботика на БАН. Те са главните участници и затова имената им се споменават най-често, но по-късно към тях се присъединяват колегите им инж. Петър Петров и инж. Георги Желязков.

Първите плодове на техните усилия се появяват едва около година след това – в края на 1980 г. – във вид на три сиви алуминиеви кутии с клавиатура с черни клавиши отгоре. От онзи легендарен момент се навършват точно 40 години през 2020 г., затова е удачно да уважим ИМКО 1 с тази информативна публикация, като се надяваме тя да стане основа на бъдещи още по-подробни изследвания, както и на публикуване на нови и неизвестни факти за него.

Първите три персонални компютъра, произведени в България, изглеждат ето така:

Следващата стъпка е новороденият компютър да получи одобрение от ДКНТП, което идва съвсем скоро и е дадена зелена светлина да се продължи производството в повече екземпляри. Това става факт през 1981 г., когато Комитетът спонсорира производството на малка серия (50 броя) от ИМКО 1 в малкия опитен завод (по-скоро цех) на ИТКР близо до гара Искър, в Завода за автоматика ,,Сашо Кофарджиев“. Знаем и че (най-вероятно след това) компютърът е произвеждан и във ВМЕИ ,,Ленин“ – София, днес Технически университет.

Първите получатели на 50-те ИМКО 1 са клоновете на Федерацията на научно-техническите съюзи в България, които са разпръснати в множество градове. Също така, най-вероятно бройки от ИМКО-то са разпространени в различни научно-технически институти и лаборатории, защото тогава компютрите се използват най-вече за решаване на работни задачи и въобще се разглеждат като професионално оборудване. Към тях има много голям интерес и всеки заинтересован за организацията си ръководител се стреми да осигури на работещите новото високопроизводително средство – индивидуалния микрокомпютър.

Единствената външна памет на ИМКО 1 не са обичайните в по-късния период дискети с флопидискови устройства, а касети, работещи с касетофон. Имено по този начин се четат данните и се зареждат програмите. (Този способ много често се използва и при домашния Правец 8Д от 1985 г.) Ето как изглежда конфигурацията с касетофона:

Клавиатурата на първия български персонален компютър дава възможност да пишете и на кирилица, и на латиница. Като разположение на клавишите тя е същата като на наследника му ИМКО 2 и на Правеците, но има разлики в надписите върху някои клавиши.

Така например, този клавиш ПРС служи за повтаряне на натиснат клавиш, но в Правец`82 той вече се нарича RPT, докато тук е само ПРС:

Мониторът на ИМКО 1 е познатият телевизор „София 31“. В първите екземпляри, използвани вместо монитор, тунерът е изключен и не влиза в употреба, а по-късните бройки такива приспособени телевизори направо са без тунер, като вместо надписа ,,София 31“ е въведен друг: „ВКП“, което означава „видеоконтролен приемник“.

Освен модификацията със сивата алуминиева кутия на ИМКО 1, съществува и още една – с бежова пластмасова – която вече повече прилича на следващите български компютри:

С тези кутии се отличават екземплярите, произвеждани в подобно опитно пространство (нещо като цех) във ВМЕИ София. Вероятно този материал е по-евтин за масова изработка и по-лесно може да се постигне този дизайн. Пластмасата е стопявана със силен лакочистител, за да се слепват странѝците на кутията. През 1980 г. България все още не разполага с производствена линия за персонални компютри.

В колко екземпляра е произведен първият български персонален компютър? Първите три екземпляра ИМКО 1 са комплектовани с кутии в самия ИТКР. Редно е те да се броят извън и преди следващите 50 броя, произведени в опитния завод на Института след одобрението от ДКНТП. (В този завод има по-добри условия – напр. производствени машини като абкант за обработване на метала за кутията и т.н.) Както споменахме обаче, и във ВМЕИ е произвеждана серия, която (почти сигурно) е отделна от тази, но не знаем колко точно екземпляра наброява тя. Освен това е възможно и в различни други институции различни хора да са изработвали ИМКО 1, защото в ИТКР започват често да постъпват молби за отпускане на платката на компютъра, тъй като той е желано работно средство. След това тя може да се обзаведе с различни кутии, периферия и т.н. според наличността и възможностите. Напр. в конфигурацията на ИМКО 1 не е предвиждан точно определен модел касетофон, а може да се включи какъвто има наличен.

Платките на ИМКО 1 са изработвани в съответния цех (,,платкаджийница“) на ИТКР. От разглеждането на чиповете, пистите и останалите елементи става ясно, че те са ръчно запоявани. Вероятно платката е рисувана ръчно върху чертожна хартия тип паус, а след това е пренесена чрез фототехнология върху текстолитова платка и мултиплицирана в произведените екземпляри. Защото все пак едва ли някой е рисувал ръчно всичките няколко десетки платки за ИМКО 1, които са произведени.

Първото представяне на ИМКО 1 пред света е в Англия на Международния симпозиум по роботика през 1981 г., където оператор пред компютъра управлява учебен робот ръка, наречен Робко 1 – също легендарно произведение на българската техника. Системата предизвиква невероятен интерес и силно впечатлява представители на Япония и САЩ, защото дотогава подобни демонстрации обикновено се извършват чрез минимашина, а сега нагледно се показват много високите възможности на мъничкия компютър. Същевременно операторската работа с такава конфигурация е много по-лесна, а самата система е лека и лесно преносима. А и нейната цена е около 10 пъти по-ниска от тази на конкурентите от американските и японски компании!

Каква има вътре в първия български персонален компютър? Достъп до хардуера на ИМКО 1 получавате, като вдигнете капака нагоре. По сведения на участвалия в производството му инж. Борис Вачков, първите произведени екземпляри са с 8-битовия централен процесор Zilog Z80, но със сигурност знаем, че в следващите като централен процесор е използван Intel 8080 (с тактова честота 2 MHz), така че поне по този признак различаваме две модификации на ИМКО 1.

Тук ще споделим някои основни сведения за вътрешността, почерпани от изследване на два екземпляра от модификацията, която използва процесора Intel 8080. Теоретично, тази със Zilog Z80 е възможно да се различава от нея (все пак ИМКО 1 е експериментален компютър и всякакви разлики са нормални), но и да е така, би било в малка степен и освен това е слабо вероятно (макар все още не е разгледан такъв екземпляр на живо).

Чипсетът на дънната платка (тогава наричан системен контролер), служещ за управление на шината за данни, паметта RAM, ROM и входно-изходни интерфейси, е Intel 8228. RAM е 3 кб, разположена в 6 броя чипове M5L2114LP от Mitsubishi. RAM може и да се увеличи чрез разширителна карта с чипове памет, която се свързва с дънната платка чрез куплунг, предвиден за конектори на разширителни карти. Такава карта виждаме в горния десен ъгъл на тази снимка:

(Между другото, тук виждаме и как в синия куплунг е включена клавиатурата – кабелът, спускащ се откъм капака горе.)

Така RAM може да стане достатъчно повече (с още 8, 16, 24 кб), за да се задейства без проблеми БЕЙСИК на компютъра. В противен случай работи служебна програма, наречена Монитор, за която ще стане дума по-нататък.

Паметта ROM пък е 12 кб,  организирана в 1 чип Intel 2708. Видеоконтролерът е SFF96364. Този чип поддържа и RGB-сигнал и затова най-вероятно един от куплунзите отзад е предвиден за цветен монитор. За видеопаметта отговарят отново два чипа M5L2114LP. Контролерът за входно-изходни устройства е UART-чипът AY-5-1013A. Той е използван за входно-изходно устройство за запис на данни (тогава наричано ВЗУ – външно запомнящо устройство), което при ИМКО 1 е касетофон. Поначало този чип може да управлява и устройства като флопи напр., но при този компютър едва ли е ползвано такова. Самият касетофон се включва с познатия куплунг DIN5. На дънната платка присъства, разбира се, и конекторът за захранване, който е 5-пинов.

А какво знаем за софтуера на първия български персонален компютър? Потребителят управлява ИМКО 1 чрез споменатата програма Монитор, заводски записана в EPROM-a, с която се програмира машинен код за процесора. Така му се дават команди и се получават резултати. С Монитор потребителят (ако има познания по програмиране) може да проверява какво е записано в отделните клетки на паметта на ИМКО 1 и ако желае, да променя тяхното съдържание. Може да пише и коригира програми, написани на машинен език, както и да премества даден обем информация от едно място на паметта в друго. С касетофона могат се записват цели фрагменти от паметта, в които има написани преди това програми на машинен код (асемблер).

ИМКО 1 разполага и със заводски записана версия на БЕЙСИК, който обаче при малко оперативна памет не се зарежда по подразбиране. С него компютърът дава възможност за работа с програми на БЕЙСИК чрез командите LOAD и SAVE. При всички случаи програми е възможно да се четат и записват от касетофон.

Ето и две любопитни неща за ИМКО 1, които могат да ни заинтригуват:

• ИМКО 1 е проектиран и пуснат в производство още преди легендарния IBM PC, станал основа на бъдещото масово разпространение на х86-съвместимите компютри, неслучайно в началото наричани ,,IBM-съвместими“ (IBM-compatible);
• вероятно ИМКО 1 е по-производителен от наследника си ИМКО 2, защото процесорът Intel 8080 е по-бърз от Synertec 6502, използван във втория български ПК. Това е много рядък случай в историята на компютрите.

Това е засега. Мислим, че в годината на 40-годишнината на първия български персонален компютър му посветихме най-пълната статия, изобщо писана за него досега. В бъдеще трябва да му отделяме още повече внимание, защото той заслужава това.

Библиография:

Шишков, Атанас, Марангозов, Иван. Работа с персонален компютър / Атанас Шишков, Иван Марангозов. София : Техника, 1986. 216 с.

Григоров, Кирил. Как бе създаден първият български ПК // Компютър за Вас, 1985, № 2, с. 6 – 8.

Статията е публикувана от автора за първи път в Годишник на Националния политехнически музей, т. 21 (2019).