Бетонконтрол 80 и какво може той

В най-общия случай компонентите на бето­новата смес са цимент, пясък, вода и химически добавки. Доколко предвиденото от рецептата съотношение между тях ще бъде изпълнено зависи от точността на до-заторните устройства, влизащи в оборудва­нето и… от набитото око на оператора. Как се проявява субективният фактор? Ра­ботата е там, че рецептата за съответната марка бетон е съставена на базата на сухи инертни материали, но те рядко са такива Влажността на чакъла може да достигне 6 процента, а на пясъка —16! При стотиците килограми от тези материали, които се намират в смесителя, голямото количество но водата, попаднала „извънпланово“, може да понижи чувствително якостните характери­стики на крайния продукт.

Да речем, че операторът, благодарение на големия си опит и нюх, успее да налучка излишните литри и да ги компенсира. Затова пък той няма да компенсира килограмите инертни материали, дозирани в по-малко за сметка на водата, пропита в тях. Дори качествата на получения бетон да са задо­волителни, количеството му ще бъде значи­телно намалено за сметка на „спестените“ евтини инертни материали.

Освен спазването на рецептата, задължи­телно е бетонната смес да бъде доведена до еднородно състояние. По принцип тук са от значение възможностите на самия смеси­тел. Продължителността на неговото върте­не също влияе. Тя не винаги е оптимална, а по-скоро има някаква средна стойност, което е още една вратичка за грешките.

Производството върви, но проблемите ча­кат своето решение. През 1979 г. те стават предмет на дого­вор между Стопанския комбинат Стомано­бетонни конструкции и изделия и Института по техническа кибернетика и роботика на Българската академия на науките. Доколко отговорно са подходили научните работни­ци личи от факта, че след по-малко от го­дина на Международния мострен панаир в Пловдив през 1980 г. е показан готовият про­тотип иа Бетонконтрол 80, снабден с управляващ блок, който представлява микро­процесорна система от модулен тип. Ето някои подробности за това какво са успели да постигнат специалистите от секция „Ки­бернетични системи за управление на техни­чески обекти“ с ръководител н. с. Кънчо Трополов.

Бетонконтрол 80 е система за управле­ние на технологичния процес при производството на различни марки бетон, произвеждани в бетоновите центрове, съоръжени със съ­ветско оборудване. Чрез подходящи датчици тя измерва влагосъдържанието на инертните материали, пресмята теглото на водата в тях и на тази основа коригира базовата ре­цепта, съставена за нулева влажност. Точ­ното спазване на съотношенията, осигурено по този начин, води до произвеждането средно на 6 на сто повече бетон и до иконо­мия на цимент. Системата позволява едно­временно дозиране на инертните материали, цимента, водата и химическите добавки, с което се съкращава технологичният цикъл. Освен това тя осигурява и предписаната консистенция на сместа.

В началото на 1980-те г. Бетонконтрол 80 влиза в редовна експлоатация в Завод за стоманобетонни конструкции „Генерал Ганецки“ Плевен. Интересът, проявен от наши и чужди специалисти към нея, e голям и според нас от  – сандъците напълно заслужен. По своите показатели тя превъзхожда подобните системи, разрабо­тени в други страни. Едно признато изобре­тение и три други заявки за изобретения, които са били проучени, потвърждават, че при разработката колективът е следял отблизо световните постижения. Разговорите с отговорни служители в тогавашното Мини­стерство на строежите и строителните ма­териали, според авторите, са довели до общото становище, че системата трябва да бъде внедрена в цялата страна. Изчисления­та за евентуалния икономически ефект сочат осемцифрени резултати. Точно по това време се оформя идеята колективът да започне рабо­та и над дозиращите системи и пълното управление на технологичния процес в бе­тоновите центрове — една задача колкото интересна, толкова и сериозна.

Илюстрация: сп. Наука и техника за младежта 1980 г.

Видове електронни лампи

Днешната лекция в Сандъците – сандъците е за градивния елемент на огромна част от радиоелектронната апаратура, която изпълва нашите колекции – нейно величество електронната лампа!

Електрически ток във вакуум

Ако разреждането на газа в една тръба е много голямо и вероятността за сблъскване между молекули, йони и електрони е малка, тогава тръбата или електронният прибор с друга форма (електронна лампа, фотоклетка) се разглежда като вакуумен. Протичането на електрически ток във вакуум се различава от протичането на ток в разредени газове. Поради липса на газ в пространството между катода и анода остава да се разчита само на директно отде­лените от електродите електрони. От практическо значение е преди всичко откъсването на електрони от катода и ускоряването им към анода. Това откъсване може да стане по същите причини, които са условие за поява на електрически ток в газова среда, но за да има токът достатъчна сила, отговаряща на практическите задачи на електрон­ния прибор, загряването или облъчването на катода трябва да бъде много по-интензивно. Според причините, които я пораждат, емисията (отделянето) на електроните от един електрод бива:

1. Термоемисия — отделяне на електрони вследствие загряване на съответния електрод. Този метод за отделяне на електрони се изпол­зува почти при всички електронни лампи.
2. Фотоемисия — отделяне на електрони при облъчване на съот­ветния електрод със светлина. Фотоемисията се използува при фото­клетките, прилагани в звуковото кино и различните сигнални инстала­ции, както и при конструкцията на различни прибори в телевизията.
3. Вторична емисия — отделяне на електрони вследствие бомбар­диране на електрода с други електрони. Вторичната емисия се изпол­зува при конструирането на различни специални усилвателни лампи и прибори в телевизията. Като вторично явление тази емисия се наблю­дава в почти всички електронни лампи.

Двуелектродна лампа (диод)

Термоемисия. Свободните електрони, които се движат между ато­мите на метала, от който е направен катодът, не притежават достатъчно кинетична енергия, за да напуснат повърхността му. Наистина някои от електроните, които се движат с по-голяма скорост, могат да се от­къснат от повърхността, но в такъв случай те се движат по криво- линейна траектория и се връщат обратно към катола подобно на камък, хвърлен над земната повърхност. Ако обаче катодът се нагрее, част от електроните придобива скорост, която осигурява пълното им откъсване от катода.

Термоемисията зависи както от температурата на нагряване, така и от материала, от който е направен катодът.

Мощните електронни лампи, които се използуват в радиопредавателите и в рентгеновите апарати, имат волфрамови катоди. Волфрамът се отличава със слаба термоемисия, но издържа високи температури и има дълъг срок на служба. За да се увеличи електронната емисия, катодите на повечето електронни лампи се покриват с тънък активен слой (обик­новено от окиси на алкалните метали или на металите барий и торий). Докато чистият волфрам, нагрят до 2000° (абсол.), дава около 1 милиампер емисионен ток на всеки кв. см от повърхността си, торираният катод дава 350 ма на кв. см при 1500° (абсол.).

Съществуват два вида катоди — с директно и с индиректно загря­ване, и съответно на това електронните лампи могат да се групират на директно и индиректно загрявани (фиг. 2.14). Директно отопление е това, при което самата отоплителна жичка служи за катод. Индиректно отоп­ление е това, при което ото­плителната жичка, покрита с керамичен пласт или поста­вена в керамични тръбички, се намира във вътрешността на един метален цилиндър, покрит с активен слой. Този метален цилиндър (най-често никелова тръбичка) е същин­ският катод.

Директното отопление се употребява предимно при електронни лампи, които се захранват от източници с постоянно напрежение — сух елемент или акумулатор. Жичката на такива лампи е много тънка и има малка „топлинна инертност“, вследствие на което би се нагрявала с променлива сила, ако се включи към източник на променливо на­прежение. Тази променлива сила на нагряването би предизвиквала из­менения в електронната емисия на катода, които на изхода на прием­ника (или друга електронна апаратура) се явяват като фон (бръмче­не, брум).

Ток на насищане

Да си представим, че вятърът отнася изпаре­нията от един съд, в който кипи вода. След това да си представим за сравнение, че този съд е захлупен и парите не могат да отлетят. В първия случай течността се изпарява значително по-бързо, отколкото във втория. Ако всички електрони в електронната лампа, емитирани от катода, се привличат от анода и не се задържат в пространството катод-анод, се получава т. нар. ток на насищане. Но ако положителният потенциал на анода не е достатъчно висок, електроните се събират в пространството катод- анод във вид на т. нар. пространствен заряд (електронен облак). Колкото е по-високо приложеното напрежение на анода, толкова повече анодният ток се приближава към тока на насищане.

Най-често електронните лампи работят с анодно напрежение, което не е достатъчно за притегляне на всички електрони от пространстве­ния заряд към анода. Електроните, образуващи този заряд, се намират в непрекъснато движение и отблъсквайки новите излъчени електрони, ги заставят да се върнат на катода. Същевременно част от електро­ните на пространствения заряд непрекъснато се привлича от анода и образува анодния ток във външната верига.

Характеристики на електронни лампи

Графиките, които изразяват изменението на анодния ток в зависимост от изменението на анодното напрежение, се наричат лампови характеристики (фиг. 2.15). Пространственият за­ряд влияе силно върху формата на тези характеристики. Ако допуснем, че температурата на катода е постоянна, а напрежението на анода се увеличава, то токът във външната верига се увеличава по кривата AD, докато стане равен на тока на насищането (хоризонталната линия DT1). При друга, по-висока температура на катода токът би се из­менял по кривата ADT2.

Съотношението между приложе­ното анодно напрежение U_a и анод­ния ток 1_а се определя по уравнение от вида

където k е постоянна величина, за­висеща от конструктивните особе­ности на електронната лампа.

Този израз е известен под назва­нието закон на трите втори поради това, че степенният показател е 3/2.

На практика тази формула има други степенни показатели, които се коле баят между стойността 1 и 1/_2.

В характеристиката на фиг. 2.15 се забелязва една особеност: при анодно напрежение нула, въпреки че между анода и катода няма ни­каква потенциална разлика, протича известен много слаб ток. Този начален ток се дължи на голямата скорост на някои електрони, които достигат анода на електронната лампа и без допълнително ускорение. Както се вижда от характеристиката, слаб аноден ток може да се появи дори при ниски отрицателни напрежения на анода.

Загубна (анодна) мощност. Поради това, че анодното напрежение действува върху електроните като една постоянна сила и ги ускорява по пътя им от електронния облак до анода, те достигат до него със значително голяма скорост. Достигнали до една материална среда, в която механизмът на движение е съвършено друг, електроните отделят своята енергия във форма на топлина. Мощността, която се разсейва на анода във форма на топлина, е

Р_а = IaUa, вт

Тя не бива да надминава известна граница, която зависи от топ­линния капацитет на анода, от неговата големина и условия на охлаж­дане, защото в противен случай той ще се нагрее и от своя страна ще започне да излъчва електрони, а също така може да се повреди.

Токоизправители

Според това, дали се използува само единият полупериод на про­менливия ток или двата полупериода токоизправянето бива еднопътно и двупътно. За изправители в еднопътни схеми се използуват диодни лампи, а за изправители в двупътни схеми — двойни диодни лампи (дуодиоди). За изправяне на трифазен ток не се конструират специални лампи, а се използуват единични диоди.

Еднопътен токоизправител

Най употребяваната схема на еднопътен токоизправител с диод е показана на фиг. 2.16.

Диодът е включен последователно с източника на променливото напрежение (в случая вторичната намотка на трансформатора) и товара R. Винаги, когато анодът е положителен спрямо катода, през веригата протича ток, чиято стойност зависи от товара и не бива да надминава максималния допустим ток за лампата. През другия полупериод, когато анодът е отрицателен спрямо катода, във веригата не протича ток. Изправеният ток има форма, показана на фиг. 2.17 (долу), се нарича пулсиращ. Честотата на пулсациите при честота на мрежата 50 хц е също 50 хц.

 

 

Двупътен токоизправител

Най-употребяваната схема на двупътен токоизправител с двоен диод е показана на фиг. 2.18. Средният извод от вторичната намотка на мрежовия трансформатор се явява като „минус“ , а катодът на двойния диод — като „плюс“ за консуматора (товарното съпротивление). Когато горният край на вторичната намотка има положителен потенциал спрямо катода (спрямо средния извод на трансформатора), работи горната половина на лампата (горният
диод), а когаго знаците на потенциалите се обърнат — работи долният диод. Токът през товара има винаги една и съща посока. Изправеният ток има форма, показана на фиг. 2.19 (долу). Честотата на пулсациите при честота на
мрежата 50 хц е 100 хц. Поради това, чe за всеки полупериод се използува само половината от вторичната намотка на трансформатора, общото напрежение на вторичната намотка е необходимо да бъде двойно по-голямо, отколкото при еднопътен токоизправител.

Трифазен токоизправител

Най-употребяваната схема на трифазен токоизправител е показана на фиг. 2.20. Принципно действието на тази схема не се отличава от действието на двупътния токоизправител. Източникът на трифазно напрежение (вторичната намотка на трифазния трансформатор) може да се разгледа като три от­делни генератора, които дават синусоидални напрежения, разместени по фаза на 120°. Изходящото пулсиращо напрежение има честота на пул­сациите три пъти по-голяма от честотата на мрежата. По този начин напрежението на изхода на токоизправителя е сравнително изгладено и може да се използува и без употреба на изглаждащи филтри.

Триелектродна лампа (триод)

Управляващ електрод. Триелектродната лампа (триод) се състои от три електрода — освен анод и катод тя има и трети електрод, който се нарича решетка. Този електрод служи за изменение (управ­ление) на анодния ток и поради това носи още названието управля­ващ електрод. Управляващият електрод има обикновено форма на цилиндър, обкръжаващ катода, и е изработен като гъсто навита метална спирала, откъдето идва и названието „решетка“. В някои специални конструкции на елек­тронни лампи може да има и друга форма. При нор­мална работа на решетката се подава отрицателно на­прежение спрямо катода. По този начин решетката още повече намалява анодния ток и като че ли усилва действието на пространствения заряд.

Най-простият и най-разпространен начин за даване отрицателно напрежение на решетката спрямо катода е т. нар. автоматично преднапрежение. Свързването е показано на фиг. 2.21 и се състои във включване на едно съпротивление във веригата на катода. Върху това съ­противление се получава падение на напрежението, което се подава на решетката. Стойността на съпро­тивлението може да бъде пресметната по закона на Ом, ако е из­вестна стойността на анодния ток и преднапрежението, което трябва да има решетката. Кондензаторът С шунтира високочестотните, зву­ковите или други колебания, които се явяват в анодната верига, когато на решетката се подаде съответен сигнал, и по този начин отстранява тяхното влияние върху преднапрежението на решетката.

Семейство характеристики на триодната лампа.

Ако се снемат ха­рактеристиките на триода, т. е. зависимостта между изменението на анодния ток и изменението на анодното напрежение, при параметри с различни постоянни напрежения, на решетката се получава семейство характеристики, показани на фиг. 2.22. Подобно семейство характери­стики се получава и за зависимостта между изменението на анодния ток и изменението на решетъчното напрежение при параметри различ­ни анодни напрежения (фиг. 2.23).

Динамични характеристики

Разгледаните характеристики на електронните лампи, наре­чени още статични, се получават, когато в анодния кръг на лампата няма товарно съпротивление. В практическите схеми обаче в анодната верига на електронната лампа винаги е включено товарно съпротивление, върху което се получава променливо напрежение, отговарящо по форма на напрежението, подадено на решетката, но с по-голяма амплитуда. В такъв случай от колебанията на анодния ток се колебае и анодното напрежение, въпреки че захранващият източник на анода има постоянно напрежение. Характеристиките, които отчитат влиянието на товарното съпротивление, се наричат динамични.

Коефициент на усилване

Поради това, че в електронната лампа решетката е разполо­жена близо до катода, изменението на нейния потенциал влияе много по-силно на преминаващите към анода електрони, отколкото измене­нието на потенциала на анода. Отношението, което показва колко по-слабо влияе изменението на анодното напрежение върху анодния ток, отколкото изменението на решетъчното напрежение, се нарича коефи­циент на усилване. Той се определя с уравнението

Стръмност

В много случаи е необходимо да се знае как се из­меня анодният ток при изменение на решетъчното напрежение. Докато характерната величина коефициент на усилването р беше дефинирана като отношение между изменението на анодното напрежение и изменението на решетъчното напрежение при постоянен аноден ток, стръмността S на електронните лампи се дефинира като отношение между изменението на анодния ток и изменението на решетъчното напрежение при постоянно анодно напрежение. Тази величина се изразява в ма/в (mA/V). От характеристиките се вижда, че стръмността е равна на тангенса на ъгъла алфа, или

В праволинейната част на характеристиката стръмността е най- голяма и неизменна, а в кривите части намалява и се приближава до нула.

Вьтрешно съпротивление. Тъй като движението на електроните от катода към анода в електронните лампи  се затруднява от противодействието на простран­ствения заряд и отрицателно заредената решетка, може да се приеме, че този ефект е идентичен с действието на едно съпротивление, което се нарича вътрешно съпротивление на лампата. За радиолампите може да се напише закон, подобен на закона на Ом. Аналогията обаче е само формална, тъй като в този закон участвува изменението на анод­ното напрежение и изменението на анодния ток, а не просто напреже­ние и ток:

Този израз важи само за лампа без аноден товар. При включен товар R_a в анодния кръг изменението на анодния ток е равно на из­менението на анодното напрежение, делено на общото съпротивление на веригата  R_b + R_a.

Тъй като и без наличие на решетка пространственият заряд въз­препятствува движението на електроните от катода към анода, явно е, че и диодната лампа има свое вътрешно съпротивление.

Тетрод

Тази електронна лампа има четири електрода: катод, анод и две ре­шетки. Първата решетка, разположена близо до катода, има същото предназначение, както при триелектродната лам­па — тя е управляваща решетка. На нея обикно­вено се дава такова отрицателно напрежение, че работната точка да бъде в праволинейната част на характеристиката. Тогава стръмността и коефициен­тът на усилване са най-големи. На втората ре­шетка, която се намира между първата и анода, се дава положително напрежение от порядъка на анодното напрежение (фиг. 2.24). Тъй като тази решетка екранира анода (заслонява го), тя се нарича екранираща или заслонна.

Ролята на екраниращата решетка е следната:

1. Тя защитава управляващата решетка от въздействието на анода. Когато на управляващата решетка се подаде сигнал, анодният ток се изменя и от своя страна изменя анодното напрежение. При липса на екранираща решетка това изменение на анодното напрежение пред­извиква поява на ново напрежение на решетката (чрез капацитивно прехвърляне), което е вредно за правил­ната работа на електронната лампа. Екраниращата решетка премахва това влияние.

2. Поради това, че на екранираща­та решетка се дава положително напре­жение спрямо катода, тя ускорява елек­троните към анода. Нейното напрежение е неизменно и следователно силата на анодния ток вече не зависи толкова от анодното напрежение, а преди всичко от напрежението на управляващата ре­шетка. Коефициентът на усилването става много голям и достига 500— 1000, а също така се увеличава и вътрешното съпротивление (до 1000 000 ома). Увеличението на вътрешното съпротивление не винаги е желателно и това е недостатък на тетродните лампи

Голям недостатък на електронните лампи тетрод е това, че електроните до­стигат с голяма скорост до анода и избиват от него вторични елек­трони. Броят им особено нараства при по-големи анодни напрежения. Вторичните електрони, избити от анода, се ускоряват към екранира­щата решетка и се привличат от нея. По този начин токът в анодната верига се намалява и в характеристиката на тетрода се появява една вдлъбнатина (фиг. 2.25).

Пентод. Зя да се подобрят качествата на тетрода, при пентода между екрани­ращата решетка и анода се поставя още една решетка, на която се дава отрицателен или нулев потенциал (свързва се с катода) (фиг. 2.25а)

Тази решетка отблъсва вто­ричните електрони обратно към анода и изправя вдлъб­натината в характеристиката. Тя се нарила спираща ре­шетка.

Комбинирани лампи

В един и същ стъклен или метален балон могат да се поставят две или повече електронни лампи, които да имат или съвсем отделни електроди, или някои от електродите им да са общи. Тези отделни лампи могат да бъдат от един тип, например два диода, два триода, или да бъдат от различен тип, например триод–тетрод. Освен това тези лампи могаг да се разположат не само успоредно, но и една зад друга. Така например, ако анодът на един триод се на­прави във форма на решетка, зад тази решетка може да се разположи друга лампова система, която ще работи така, като че анодът на пър­вата лампа е катод — излъчвател на електрони за следващата. На фиг. 2.26 са показани най-често срещаните комбинирани електронни лампи в ламповите радиоприемници.

Съществуват още видове електронни лампи – хексод, хептод, октод – но за тях ще поговорим в отделна статия.

---

Използувана литература:

Тодоров, Т., М. Илиев. Слаботокова техника. София. Техника, 1962.

Власов, Ф. Електровакуумни прибори. Електронни и йонни лампи. София. Наука и изкуство, 1955.

Грижи за грамофона и магнетофона

Днес в Сандъците – сандъците ще Ви покажем как трябва да се грижите за два от апаратите, които любителите на старата техника често използуват като звуковъзпроизвеждащи устройства – грамофона и ролковия магнетофон.

Преди повече от 130 години Томас Алва Едисон и французинът Шарл Кро първи положиха основите на една бъдеща промишленост—из­куство — звукозаписът. От този момент води началото си и неотменната необходимост да се полагат систематични грижи за извънредно капризната техника, призвана „да пренесе“ у дома големия симфоничен оркестър или органа от готическата катедрала.

Ако си поставим за цел да запазим напълно високото качество на записа, с който се харак­теризират съвременните грамофонни плочи, трябва да ги възпроизвеждаме само на хубав, напълно изправен грамофон, с доза, която не внася забележими изкривявания.

Съвременните грамофонни дози имат сапфирена или диамантена игла, която се повреж­да лесно от удари — например, ако рамото се изпусне невнимателно върху плочата или дис­ка на грамофона. Когато върхът на иглата е повреден, тя разваля плочата, а възпроизвеж­даният звук е чувствително изкривен. Това се долавя най-добре при шипящите звуци на записан говор или изпълнение на ударни ин­струменти. Следователно, много важно усло­вие за доброто прослушване е върхът на иглата да бъде запазен. Дълготрайността на една сапфирена игла е около 60 часа възпроизведен звукозапис, а на диа­мантената — около 600 часа. Препоръчител­но е при всяко просвирване на плочата да се отбелязва времетраенето. Като ориентировъч­ни данни могат да се използуват следните: страна на плоча с диаметър 30 сантиметра при 33 1/3 об/мин съдържа полезен запис около 25 минути, страна на плоча с диаметър 17 сан­тиметра при 33 1/3 об/мин — около 8 минути, а при скорост 45 об/мин — около 5 минути.

Независимо от неговата простота, към меха­низма на грамофона се предявяват високи изисквания. Преди всичко дискът трябва да има достатъчно равномерен ход. Тази равно­мерност ще бъде по-голяма в грамофоните, които имат по-тежък диск.

В по-бюджетните домашни грамофони двигателят е свързан с диска чрез гумена ролка (фрикционно колело), която трябва да се изключва от зацепването. когато грамофонът не работи. Понякога на превклю­чвателя за скоростите има означена нула — след работа той трябва да бъде поставен на тази позиция. Не бива да пренебрегваме това правило, защото върху гумената ролка, дъл­го време притисната към оста на двигателя, се появява вдлъбнатина и по-нататък работата на грамофона се съпровожда с характерно мо­нотонно почукване, което се възприема добре от дозата и се възпроизвежда като смущаващ записа неприятен шум. В случаите, когато де­тайлите на механизма за предаване на движе­нието от мотора към диска са изработени не­точно — например, допуснат е ексцентрицитет — се появява детонация на звука, която се забелязва особено отчетливо при бавни акорди на пиано. Когато двигателят е лошо балансиран, през дозата се предава глух виб­риращ тон с много ниска честота. Това е така нареченият румпелов шум. Трябва да се има предвид, че напълно изправен апарат може да дава изкривено възпроизвеждане, ако е поставен под малък наклон. Задължително е хоризонтирането на грамофона преди експлоа­тация.

Грамофонната плоча е най-добрият и дълговечен първо­източник за „консервирана музика“, но тя изисква специални грижи за запазване на висо­ките си качества. Съвременните плочи се произ­веждат от поливинилхлорид (PVC), който има много предимства пред използувания преди шеллак, обаче не е лишен и от недостатъци. Той се деформира лесно от механични натоварвания даже и при стайна температура, а се размеква при 60—70 С. Това означава, че плочите не бива да бъдат оставяни под прякото въздей­ствие на слънчевите лъчи или близо до ото­плителни уреди.

Освен това, поливинилхлори­дът се наелектризира лесно при триене и по този начин улеснява събирането на прах. А прахът е враг номер едно на механичния звукозапис!

А сега малко за почистването на грамофонните плочи!

Повърхността на грамофонната плоча трябва да се почиства от прах преди и след просвир­ване. За целта трябва да се използуват сухи меки кърпи или тампони, предназначени спе­циално за тази цел. Изтриването на плочата трябва да става с леко кръгово движение по посока на браздата, а не радиално.

Не пипайте набраздената повърхност с пръсти — неволно предизвиканото омазняаане спомага за задър­жането на прах. Хващайте плочата с две ръце, като допирате само външния ръб и цен­тралната част с етикета.

Избягвайте да повтаряте някои от пасажите по средата на плочата. Всяко спускане на иглата върху набраздената повърхност, дори да е най-внимателно, неми­нуемо ще предизвика подбитости, които водят до пукания при просвирването.

Грамофонните плочи обикновено са опаковани двустепенно – в тънка картонена кутия и вътрешен плик от найлон или хартия. Без значение от материала на втория плик, той задължително трябва да присъствува, за да се щади информационната повърхност на плочата (браздите). Ако плочата се сложи направо в картонената кутия, има опасност да се надраска (тъй като картонът е по-груб материал), а също така импрегнираната в картона киселина да се пренесе върху виниловата повърхност и да й нанесе поражения.

Натрупването на няколко плочи една върху друга, когато те са извадени от пликовете им, е недопустимо — това ще издраска твърде фината работна по­върхност. Задължително е плочите да се съхраняват в строго вертикално положение, като между всеки 10—15 от тях се поставя стабилна вертикална преграда. По този начин се съхраняват плочите и в музикалните отдели на обществените библиотеки.

В никакъв начин не пазете колекцията си грамофонни плочи по горещите и сухи тавани или мръсните и влажни мазета – ясно защо!

Когато приключите слушането на една плоча, задължително я връщайте обратно в опаковката – не я оставяйте да стои на въздух, хеле пък на слънце. Летящите във въздуха прахови частици ще полепнат по набраздената повърхност, а от пряка слънчева светлина плочата би се деформирала невъзвратимо.

Храненето и пиенето в близост до рафтовете с домашната фонотека трябва да се избягва.

Повелите на „звуковите километри“

Магнетофонът е едно от предпочитаните зве­на на домашната звукотехническа уредба на един ретрофил. Не­говото най-голямо предимство е, че съчетава в себе си процесите и на записа, и на възпроиз­веждането. Магнетофоните от втората половина на ХХ век, без да се различават по основните принципи на работа, са два вида: ролкови и касетен. Тъй като двата използуват като звуконосител маг­нитна лента, а физическите принципи на запи­са са едни и същи, бихме препоръчали на лю­бителите на магнитния запис да обърнат вни­мание преди всичко върху „мозъка“ на своя магнетофон — главите. Зацапаните магнетофони глави водят до лошо контактуване между главата и лентата, вследствие на което се получава глух запис, лишен от височини. По­чистването на главите се извършва с памучен тампон, напоен в спирт и закрепен на дървена или пластмасова пръчица. Не поднасяйте ме­тални предмети близко до главите на магнето­фона. И тук, както при грамофонните плочи, прахът е враг номер едно на хубавия запис. Препоръчваме магнетофонната лента да се съхра­нява з оригиналната й опаковка, при стайна температура. Ако след толкова години това е възможно, старайте се да използувате само лентите, пре­поръчани а ръководството към вашия магне­тофон. Дори и да са по-добри от оригиналните, магнетофонни ленти от други типове могат да доведат до некачествен запис по простата причина, че подмагнитващият ток на вашия апарат не е съобразен с този вид лента. Не се допуска съхраняването на лентите близо до силни електромагнитни полета — електромотори, трансформатори и други. Магнитната лента трябва да се пази и от продължително въздействие на топлината. Залепването, което това се налага, трябва да се извършва със специална лепенка за ленти, а не с прозрачната лента, използувана за закрепване на чертежи. Накрая, бихме пре­поръчали да се правят „по-плитки“ записи, като се следя внимателно индикатора за ни­вото — премодулираният запис е непоправим.

След време фондът от записи се увеличава и неминуемо възниква необходимостта от ня­каква система за записване в тетрадка или на картончета, т. е, — трябва да бъде създаден каталог на фонотеката. За бързо намиране на необходимата музикална пиеса препоръчваме следния начин на записване: на първо място се отбелязва поредния номер – на записаната му­зикална пиеса, цифрите от брояча на магнето­фона, означаващи нейното начало, времетрае­нето на пиесата и наименованието й. Но при слушане на музика много често се налага да се решава и една друга задача за търсене — да се намери сред множеството записи произве­дение от определен жанр или изпълнявано от даден артист. За целта освен систематичния, се създава и друг каталог, наречен предметен, който е по-удобно да се води на картончета. В него по азбучен ред се събират сведения къде, т. е. на коя лента и на кое място в нея се намират систематизираните записи.

Още информация на тази тема можете да прочетете в ТАЗИ наша публикация

Кои са причините да слушаме грамофонни плочи

Ще започнем тази статия в Сандъците – сандъците  с малко статистика: през 2013 г. в САЩ бяха продадени около шест милиона грамофонни плочи – това е около три пъти повече в сравнение с 2000 г. Оттогава продажбите на винилови плочи там нарастват, а производството им по света расте непрекъснато. И докато някои хора си мислят, че това е нова мода, насочена към по-състоятелните аудиофили, практичният Китай бълва грамофон след грамофон, предназначени за по-бюджетно ориентираните клиенти (можете да ги намерите и в търговските вериги в България, но не Ви ги препоръчваме). В същата страна компанията ELP сътвори даже лазерен грамофон, който се използва за мащабни проекти в областта на цифровизацията на културно-историческото наследство, в което записите на грамофонни плочи имат голям дял.

В първото десетилетие на ХХІ век много меломани и аудиофили забелязаха, че качеството на звука, записан на  CD-DA, остава далеч от истината. В доста случаи дори файлове, свалени от световната мрежа, изпреварвали по качество CD звука. А това означавало, че колекционирането на компактдискове започвало да губи смисъл.

С течение на времето набраха популярност интернетски формати без загуба на качество –  lossless, FLAC – които завоюваха достъпност и поради високия си битрейт. И тогава вманиачените почитатели на качествения звук си спомниха добрия стар винил.

Кои са причините, обуславящи ренесанса на грамофонната плоча в последните години?

С развитието на високоскоростния интернет достъп музикалната промишленост беше принудена да приеме факта, че вече не е нужно всеки да купува оригинална музика. За меломана е достатъчно да свали търсеното ,,парче“ или албум от мрежата и да го прослуша на личния си компютър. Търсенето на любимата музика се опрости до немай-къде, а потребяването й вече не удря по бюджета на слушателя – достатъчно е да плаща само на интернет доставчика си.

С грамофонната плоча нещата стоят по друг начин. Нея човек първо трябва да купи, сетне да я занесе внимателно у дома. После включва аудиосистемата, повдига капака на грамофона, също толкова внимателно изважда плочата от плика и я хваща само за ръбовете, поставя я върху грамофонния диск, почиства я със салфетка от натрупал се прах (винаги се натрупва), включва грамофона и придвижва тонрамото към началото на записа.

Може да се каже, че разпространението на компресираните файлови формати доведе до това, че музиката вече не се възприема със същия трепет, както преди. Но пък от друга страна, бясното разпространение на музикални творби в Уеб 2.0 доведе до възможността бързо да се проявят и блеснат множество талантливи млади музиканти (макар че, както всяко правило, и това не важи с пълна сила и всякога – за по-подробно вижте нашата статия ,,Защо качеството на звука вече няма значение“, поместена в Nauka.offnews.bg).

При множество поп изпълнители е нормално тяхното творчество да се потребява от слушателите им ,,на парче“, песен по песен. За големите и известни музикални групи обаче, които подготвят години наред един албум с под една обложка и с една концепция винилът е точно това, от което имат нужда. Съответно те се нуждаят от слушатели, слушащи музика не като фон, а внимателно и съсредоточено, както се чете научна литература например. Такива хора се интересуват далеч не само от музиката. За тях е важен външният вид на албума, всеки цвят и всеки елемент във визуалната композиция. Такива хора логично биха се насочили и към колекциониране на така издадени албуми. Такава една колекция се нуждае от достатъчно пространство за качествено съхранение, а също така и от съответната качествена (но и скъпа!) звуковъзпроизвеждаща апаратура.

В явлението ,,завръщане на винила“ са вплетени редица обществени и психологически обстоятелства, но нашата скромна работа тук е да ги разплетем и разберем главното – какви са причините за ,,възраждането“. Мдаа, явно в този звук има някои разлики, които могат да се обяснят както физически, така и метафизически.

Главната особеност на поливинилхлорида като носител на информация се състои в неговата аналогова природа. Какво означава това? Че звукът, извлечен от плочата (разбира се, при наличие на добър грамофон), в идеалния случай е точно толкова истински, колкото и ако човек с добър слух се намира на концерт. Ако максимално опростим обяснението, звуковата вълна се преобразува в електрически импулс. Посредством звукозаписна технология като ТАЗИ образува вълна-бразда върху плочата, от която с помощта на грамофонната игла се извлича и се превръща обратно в звукова вълна. Единственото, което се променя, е физическото й изображение.

Честота на дискретизация

В какво се състои принципната разлика между аналоговия и цифровия сигнал? В естеството на тяхната дискретизация. Може да се направи една (макар и само донякъде) вярна аналогия с кинообраза. Една секунда върху кинолентата се състои от 24 кадъра (дискретни статични изображения), но човешкото око възприема това движение като непрекъснато. Точно по този начин е устроен и цифровият сигнал – непрекъснатият музикален поток е разбит на дискретни точки във времето. Информацията за тях се записва във файл, а възпроизвеждащото устройство, четейки информацията за тях, достроява звуковата вълна по такъв начин, че слушателят да я възприема като непрекъснат звуков поток. Честотата на дискретизация на повечето аудиофайлове, с които разполагаме в момента, е 44,1 кХц, сиреч ,,ключовите точки“ на информация в една секунда запис са 44 100 на брой.

На пръв поглед, не би трябвало да има никакви проблеми с възприемането на този леко начупен сигнал, обаче повечето специалисти по акустика са категорични, че именно в дискретизацията на цифровия сигнал се състои главният проблем за възприемането му. Оказва се, че да измамиш човешкия слух не е толкова лесно, колкото окото. Подсъзнателно човекът разбира ,,неестествеността“ на тази звукова картина, макар съзнателно да не може да отбележи никакви точни проблеми. Едва ли звукът на mp3 файловете поначало дразни някого. Всичко с този сигнал е наред, само че природата му е по някакъв начин различна – извинете за израза – някак ,,нечовешка“. Нито в природата извън човешкия организъм, нито в самия него съществуват механизми, пригодени за работа с такъв звук. И това се чува!

Защо се получава така? Досега смислен отговор не са дали нито физиолозите, нито инженерите. Съществува хипотеза, че електромеханичният запис съдържа в себе си допълнителна информация, която просто не може да опише с тези параметри, които се използуват при цифровизиране на звуковия сигнал. Това е нещо подобно на опит да се нарисува дъга с два цвята. Получава се двуцветна дъга, защото да се предадат останалите цветове с помощта само на два е невъзможно. По същия начин в mp3 файла или в компактидска недостига нещо съвсем малко, която липса мозъкът ни улавя въпреки волята ни. Без тази информация звуковата картина не се получава цяла. Именно заради това да се слуша винил е ,,по-леко“ и по-приятно, и на човек му се иска да употреби думи като мек, жив, истински и пр. звук – всички от аудиофилския речник.

Втората теория произхожда от противоположната идея: в цифровия сигнал информация е дори прекалено много. Човешкият мозък предпочита да има по-малко информация и затова достроява звуковата картина самостоятелно. При това всеки слушател я допълва така, както на него му е по-удобно, по-приятно и по-естествено – оттук е ефектът за по-лекото възприемане на звука от грамофонната плоча. В този случай трябва да отбележим, че по отношение на това дали достига ,,максимално добрия“ звук винилът значително отстъпва на цифровите носители, но именно тук се крие и неговото предимство. Аналогичен ефект предизвикват кино- и фотолентите. При тях всъщност е видимо по-малко, отколкото на качествена дигитална снимка, но затова пък такъв образ дава простор на въображението и това се харесва на човешкия мозък. Затова и приложението на Instagram, което на практика се занимава с влошаване на фотографското изображение, се намира в смартфона на всекиго. Влошените снимки за някои хора изглеждат по-добре.

А в тази статия ние не споменахме, че много от съвременните грамофонни плочи изобщо не са аналогови, а и те са цифрови. Защо и как се получава това – следващия път.

Ремонт на стари електронни лампи

Както е известно на всички любители на старата електроника, електронните лампи не само остаряват, но и се повреждат. Някои от повредите на електронни лампи се поддават на отстраняване, а други могат да се предотвратят. В много случаи повредената лампа може да се замени с друга лампа, различна по серия или предназначение.

Повредите в електронните лампи са най-различни, но те може да се систематизират в две главни групи: повреди, които не могат да се отстраняват, и повреди, които могат да се отстраняват. Именно вторите ще разгледаме днес в Сандъците.

Повредите, които обикновено не могат да се отстраняват поради техния специфичен характер, са:

а)   влошен вакуум в балона на електронната лампа;

б)  вътрешна електрическа връзка (късо съединение) между различните електроди;

в)   вътрешни механически повреди;

г)  изменение на електрическите параметри на електронната лампа вслед­ствие на изтощаване от дълготрайна употреба.

Съществуват повреди, наречени външни, които може да се отстраняват, и тях ще разгледаме по-долу.

Най-честите повреди на електронните лампи са отлепване на лампата от бакелитовия й цокъл, отлепване на качулката на електронната лампа, изронване на метализацията на лампата, прекъсване на метализацията, лоша спойка в някое от крачетата на лампата, късо съединение между проводниците, които свързват електродите на електронната лампа с крачетата на цокъла й, късо съединение между два от електродите на лампата, счупване на централния направляващ щифт на цокъла на лампата, окисляване на крачетата и др.

Тези повреди се установяват след внимателен преглед на лампата или проверка с веригопроверител с оглед на повредите на приемника. Лошите спойки на крачетата и късото съеди­нение между взводните проводници и електродите на лампата могат да се установят и с подходящ лампомер. Изваждането на електронната лампа от гнездото трябва да става, като се държи цо­кълът, а не балонът. Единият от пръстите на ръката, с която се изважда лампата от гнездото, се държи над нея, за да се предпази тя от счупване при удар в кутията на апарата. Изваждането на електронната лампа трябва да става отвесно нагоре, без тя да се изкривява настрани, при което може да се отчупи бакелитовият направляващ щифт в центъра на цокъла (напр. при лампите от окталната и 11-та серия).

Отлепените лампи от цоклите им трябва да се залепят отново, тъй като може да се получи къср съединение между провод­ниците, свързващи електродите на лампата с цокъла, или да се прекъсне връзката между метализацията на електронната лампа и съ­ответното краче на цокъла.

Отлепените бакелитови цокли от стъклен балон могат да се залепят по следния начин. С четка за водни бои се намазва обилно със спирт стъкленият балон така, че спиртът да се стече между балона и цокъла на лампата. Сместа, с която е бил залепен цокълът, се разтваря, получава се гъста кашица, която се полепва по балона и след като изсъхне, той се за­лепва за цокъла. За по-добро залепване е необходимо балонът на електронната лампа да се притисне към цокъла, като за целта той се превързва и се оставя да престои така около 24 часа.

Залепването на цокъла към стъкле­ния балон може да/стане и с разтвор на шеллак в спирт за горене.

Ремонт на радиолампи Remont na radiolampi

Стъклените електронни лампи без външна метализация могат да се залепят направо c парче изолирбанд или лейкопласт (фиг. 2-28). Ако лампата е с метализа­ция и тя е прекъсната, може да се на­вият стегнато няколко навивки от гол меден проводник, единият край на който се споява външно със съответното краче на цокъла, а другият се споява вни­мателно с последната навивка. Освен това добре е под мед­ния проводник да се постави алуминиево фолио (станиол), раз­вита от някой хартиен кондензатор. Мястото на метализацията на електронната лампа, където се допира медният проводник или станио­лът, трябва леко да се зачисти от нечистотии с парче шкурка. Накрая проводникът и станиолът се намазват отгоре с без­цветен лак.

Ако метализацията на лампата е силно изронена, което се случва доста често при старите типове радиолампи, целият стъклен балон трябва да се обвие с парче станиол, който в долния край се стяга с гол меден проводник и се свързва със съответното краче на цокъла. Накрая се проверява дали не е станало някъде късо съединение между проводниците в цокъла. 

При отлепяне на качулките на електронните лампи може да има три случая: качулката е отлепена, но свързващият проводник е здрав (фиг. 2-29а); качулката е отлепена от балона на лампата и е отделена от проводника, но той не е прекъснат и се подава през пъпката на балона на лампата (фиг. 2-296); проводникът е прекъснат най-често в мястото на излизането му I от пъпката на стъкления балон на лампата (фиг. 2-29в).

В първия случай (фиг. 2-29а) трябва внимателно да се пробие с шило една малка дупка отстрани на качулката. След това качулката се напълва с ацетоново лепило, притиска се към стъкления балон и се допира поялникът до нейния връх. След кратко време лепилото започва да ври, част от него се изпарява през дупката на качулката, а останалата част се спича към пъпката на стъкления балон. След това електронната лампа се оставя 24 часа, за да изсъхне добре лепилото.

Ако съединяващият качулката проводник стърчи 1-2 мм навън от стъклената пъпка на балона (фиг. 2-28), повредата лесно се отстранява чрез спояване на откъсналия се проводник отново към качулката, при което проводникът предварително се удължава. Залепването на качулката към стъкления балон на лампата става точно както при първия случай.

Малко по-сложна е поправката на електронна лампа, на която съединя­ващият качулката проводник е прекъснат непосредствено до самата стъклена пъпка на балона (фиг. 2-29в). Когато този проводник е прекъснат точно до стъклената пъпка, лампата най-често може да се поправи по следния начин. С ножче за срязване на ампули или с остра триъгълна пиличка се запилва леко една кръгла ивица на пъпката на около 1-1,5 мм от върха на качулката, при което се внимава да не се отчупи цялата пъпка (фиг. 2-30а). След това с клещи-секачки пъпката се прищипва внимателно точно по запиления пръстен, при което горната част на стъклената пъпка се отчупва и проводникът остава да стърчи навън (фиг. 2-30б). При отчупването на горната част. на стъклената пъпка трябва да се внимава да не се среже едновременно с това и проводникът. След това с ножче вни­мателно се зачиства стърчащият край на проводника и се приготвя една зачистена гола медна жичка с диаметър около 0,15-0,20 мм и дължина около 30 мм (фиг 2-30б). Единият край на жичката се завива на върха на игла, след което се пробиват с шило един отвор отгоре и един отвор отстрани на отлепената метална качулка. Завитият край на жичката се споява внимателно за стърчащия изводен край на качулката (фиг. 2-30в), след което свободният край на жичката се лъха в централния отвор на качулката. Жичката не се опъва, а вътре в качулката около пъпката се правят една-две навивки с по-голям диаметър. Стърчащият край се завива под прав ъгъл, за да се допре до горната плоскост на качулката. След това жичката се споява към качулката, която после се за­лепва с ацетоново лепило (фиг. 2-30г), както при първия слу­чай. След като лепилото изсъхне, останалият край на жичката се отрязва и горната плоскост на качулката се запилва леко.

Много често се случва още при производството на лампите поради замърсяване или някаква друга причина спойките в краче­тата на лампата да не са качествени. Поради механическата връзка електронната лампа работи известно време. След като се окисли обаче краят на проводника, електрическата връзка се прекъсва и лампата престава да работи (фиг. 2-31).

Установяването на тази повреда не е много лесно, тъй като освен прекъсването на отоплението на лампата другите пре­късвания не могат да се уста­новят без съответни измервания. Когато се съмняваме, че има лоша спойка в някое от краче­тата на лампата, трябва с добре калайдисан връх на поялника да се презапоят всички крачета на цокъла на лампата.

Ако се установи, че между проводниците, които свързват електродите на лампата с краче­тата на цокъла й, има късо съ­единение, трябва внимателно с лист за ножовка да се изре­же странично малък отвор в цокъла на електронната лампа . След това с тънко шило през отвора може да се разместят проводниците и да се отстрани късото съединение. Отворът трябва да се изреже много внимателно, за да не се отлепи цокълът на лам­пата от стъкления балон. След извършването на поправката изрязаният отвор се оставя открит.

Ако лампата при невнимателно изваждане от гнездото се е измъкнала напълно от цокъла, при което в основата си са се скъсали един или повече проводници, свързващи електродите на лампата с крачетата, тя е станала непоправима. В случай че всички проводници са здрави и има възможност да се удължат, електронната лампа може да се поправи. За тази цел обаче трябва да се знае разположението на жичките, излизащи от стъкления балон на лампата. За да се определят жичките, внимателно се счупва цокълът на повредена лампа от същия тип и същия фабрикат и се проследяват изводите. Изводните краища на дадена лам­па от един и същ фабрикат са разположени по точно опреде­лен начин. При това за ориентировка може да послужи ото­плението на лампата. След като се установят изводните краи­ща на електронната лампа, те се удължават внимателно с жички, пригот­вени, както е показано на фиг. 2-9. След това с поялник се изчиства калаят от крачетата, при което цокълът е обърнат с крачетата нагоре. След загряването на всяко краче цокълът се почуква на масата, за да изпадне калаят. После цокълът се поставя в подходящо положение спрямо изводите на електродите на лампата, на удължените изводи се надява по една изолационна тръбичка и те се промушват през дупчиците на крачетата на цокъла в съответен ред. Изводите се опъват леко и се спояват с поялник. Накрая се отрязват с клещи-секачки стърчащите краища на изводите и с малка ча­совникарска плоска пиличка се запилват върховете на краче­тата. Цокълът се залепва към стъкления балон на лампата с парче изолирбанд или лейкопласт. Ако е необходимо, пре­ди това се прави връзка между метализацията на лампата и съответното краче на цокъла по един от разгледаните начини. След поправката лампата се изпробва с лампомер.

Късото съединение между електродите вътре в балона на електронната лампа може да се отстрани чрез изгаряне на мястото на съединението, като се пусне силен ток през него. За тази цел първо се определя с веригопроверител между кои електроди има късо съединение, като преди това трябва да се установи с положителност, че късото съединение не е между провод­ниците, свързващи електродите на лампата с крачетата на цокъла. След това на съответните крачета на лампата се по­дава за момент чрез парче медна жица с диаметър 0,10- 0,15 мм напрежението на мрежата и се проверява с веригопроверител дали е отстранено късото съединение. Ако то не е отстранено, подаването на напрежение от мрежата се повтаря, докато късото съединение изчезне. След отстраняването на късото съедине­ние лампата се проверява с лампомер, тъй като има вероят­ност, вместо да е отстранено мястото на късото съединение, да се е стопил вътре или вън от балона някой от проводни­ците, свързващи електродите на лампата със съответните кра­чета на цокъла.

Лампите, чиито бакелитови направляващи щифтове в центъра на цокъла са счупени, могат да се използуват, като се внимава при поставянето им в гнездото да не се поставят в неправилно по­ложение (напр. лампите с октален цокъл). Залепването на бакелитовите направляващи щифтове обикновено не дава ре­зултат, тъй като те скоро отново се отлепват.

Когато крачетата на една лампа са оксидирани, те трябва внимателно да се запилят с фина плоска пила: Тази повреда се случва често при лампите с дълбок (аладинов) цокъл.

По-сложните ремонти на електронните лампи трябва да се из­вършват само в случаите, когато това е наложително. В про­тивен случай повредените лампи трябва да се заменят с нови.

---

Използувана литература:

Ведър, д-р Ал. Радиопоправки. София. Наука и изкуство, 1959.

Сокачев, А., А. Доков. Радиопоправки. София. Техника, 1963.

Как се правят грамофонни плочи

Тази публикация ще ни отведе в завода на Балкантон през един работен ден на 1982 г., за да видим

как се правят грамофонни плочи.

А на снимката виждате сградата на Балкантон на ул. Хайдушка поляна в София.

Може би само книгоиздаването може да съперничи на грамофонната фирма по отговор­ността, която носи за своята продукция. Наред с грижата за високото техническо ниво, което да отвори пътя към световните пазари, върху плещите на производителя лежи и огромната отговорност за естетическото възпитание. То­ва впрочем е и била причината комбинатът Балкантон да бъде пряко подчинен на Комитета за култура. А, от друга страна, същият този Балкантон е предприятие с многомилионно масово производство, което трябва да отгова­ря на изискванията за качество и ефективност.

Да направим кратка разходка из този необик­новен „завод за музика“. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че записът на една музикална творба не се ражда в звукозаписното студио или в заводските цехо­ве, а в тишината на редакторския кабинет. Защото редакторът трябва да подбере произве­денията, които след това ще се включат в тематичния план и каталога, той трябва да по­мисли и за най-доброто им изпълнение. Редак­торът участва и при осигуряване на изпълнителите. Понякога това е трудна задача — не е никак лесно да се „откраднат“ няколкото дни, необходими за записа, от запълнената вече го­дини напред програма, особено когато става дума за някой от тези, които разнасят славата на България по световните оперни и концерт­ни сцени. Но работата на редактора не свършва и дотук — той остава в „екипа“ на записа до са­мия му край —неведнъж ще има нужда от ком­петентната му помощ. Не случайно върху ети­кета на различни марки грамофонни плочи например наред с имената на изпълнителя и звукорежисьора стои и името на редактора.

През 1982 г. комбинатът не разполага със собстве­но звукозаписно студио — записите се извърш­ват най-често в зала „България“. Трудно би могло да се желае нещо по-добро по отноше­ние на акустиката, но това е, все пак. концертна зала, непригодена за записи. И регистрирането на всяка нова творба у нас се превръща в поре­дица от няколко безсънни нощи — само тогава в залата може да се осигури необходимата ти­шина, несмущавана от външни шумове. Но от следващата година Балкантон ще има вече и собствена звукозаписна база — предви­дено е до края на тази година да бъде завършено строи­телството на специален комплекс-студия — едно голямо и едно по-малко, камерно. Разби­ра се, те ще бъдат обзаведени по последната дума на звукозаписната техника — иначе не може и да бъде, ако искаме българските грамофонни плочи да бъдат наистина високо качество.

За оркестрантите записът например на една Брамсова симфония завършва, когато те изля­зат от студиото. Но за диригента, звукорежисьора и редактора той още не е приключил — те преминават в монтажната кабина, където от записаните по няколко изпълнения на всяка част и всеки по-труден пасаж се избира най- доброто, за да се обедини в един завършен запис.

Готовата лента от тук отива на рекордера. Това е, ако може така да се каже „огледалният образ“ на грамофона. Тук трепти не иглата, която снема звуковата информация от модули­раната бразда на плочата, а специален резец, който нанася тази бразда върху гладък лаков диск, наречен „фолио“. Все още сме много далеч от бъдещата плоча, но вече можем да си съставим достатъчно определена пред­става за нивото на техниката, с която се работи тук. Достатъчно е да кажем, че записът на микро- и стереоплочите на ХХ век е гра­виран с гъстота 100 бразди на сантиметър, така че отделната бразда има широчина само ня­колко микрона, а изискванията, предявявани към плочите като звуконосители, от ден на ден стават все по-сложни и по-строги.

В галваничния цех най-добре можем да се уверим, че производството на грамофонната плоча е един дълъг и сложен процес. Тук „фолиото“ се подлага най-напред на спе­циална обработка, целяща премахването на случайните омазнявания и създаване на повърх­ностен електророводящ слой. След това по­върхността му се покрива с тънък слой сребро и от така подготвения изходен диск се снемат последователно три галванични копия. Пър­вото от тях е негативно — това е така нарече­ният „баща“, второто — позитивно — „май­ка“, от която пък се ражда третото, отново негативно копие — „синът“. Следва щателна проверка на качеството: от всеки първи „син“ се отпечатва една единствена плоча — така наречената „плоча-образец“. Тя се оглежда и прослушва най-внимателно — дефектите, про­пуснати тук, след това могат да се появят в милионен тираж. И ако всичко е наред, се про­извеждат останалите никелови „синове“, с които след това се отпечатват плочите.

Заводът за грамофонни плочи няма грижата поне за материала — той се получава в готов вид от химическите заводи. Но това съвсем не означава, че в Балкантон не обръщат вни­мание на материала. Усилията тук са насочени към използването му с максимална ефектив­ност. През 1970-те години в комбината са разработени и внедрени 20 теми, свързани с усъвършенстване организацията на труда и управлението, модернизацията на машините, подобряване на технологичните процеси и качеството. От тях е реализиран икономически ефект над 1,8 милиона тогавашни лева — това е и икономията на 318 тона ценна сурови­на (така наречената пресмаса), и спестения за народното стопанство внос на 640 килограма никелови аноди.

Ръководствата по механичен звукозапис са лаконични: материалът на грамо­фонната плоча през ХХ век е поливинилхлорид (PVC), към който се добавят специални прибавки. Но изисквания­та към този поливинилхлорид са твърде висо­ки — от качествата на изходния материал до голяма степен зависят качествата и на самата плоча. Ето причината за голямото внимание, което се отделя в Балкантон на сложните и многостранни въпроси, свързани с материала на плочата.

Пресовият цех е може би единственото място на завода, в което безрезервно господствуват индустриалните норми — в равномерния ход на неговите автоматични, бързодействуващи преси лесно може да се долови задъхания ри­тъм на едросерийното производство. Отнача­ло материалът се подготвя в така наречените „предпластификатори“, от които отива на пресите. След като се свалят от пресата, плочите се натрупват на специални масивни метални плоскости със шишове. В този вид те остават цяло денонощие в специално по­мещение. Целта на това „лагеруване“ е да се премахнат термичните напрежения, водещи след време до твърде неприятното „изкорубване“, което може да направи плочата направо негодна. 

Разходката ни из завода не може да завърши и в пресовия цех. Грамофонната плоча от 80-те години е един колкото съвършен, толкова и капризен звуконосител. Враговете й са няколко: високите температури, механичните повреди, прахът. . . Нека да не се спираме под­робно на тях — правилата за поддържане на ед­на добра дискотека трябва да бъдат предмет на отделен разговор. Важното в случая е, че пло­чата, вече пресована и лагерувана, все още не може да тръгне към купувача — тя трябва да бъде „обезопасена“ по някакъв начин и докато машините на пресовия цех пулсират равномер­но, в други цехове на завода се подготвят необ­ходимите и неизбежни нейни добавки — въ­трешни и външни пликове, албуми, кутии. В завода се мисли и по този въпрос: предстои създаването на нова полиграфична база — така плочите ще спечелят и по отношение на външ­ния си вид. Предстои влизането в експлоатация на „кауфакс“ — машина за херметично опаковане на плика в специално найлоново фолио. Мина времето, когато любителят на музиката ценеше главно записа и се задоволя­ваше с каквато и да е опаковка.

Едва когато всички елементи на бъдещата грамофонна плоча се съберат в „последната инстанция“ — отделението за окончателен контрол и опа­ковка — пред нас се появява така дълго очак­ваната плоча. От тук нататък тя вече попада в ръцете на търговците. Понякога тяхното за­бавяне напълно унищожава плодовете на ен­тусиазма, с който работят стотиците работни­ци и специалисти.

Изходът от това неприятно положение беше очевиден. Да дадем думата на заслужилия артист Александър Йосифов — директор на завода:

Комбинатът Балкантон започва да открива свои фирмени магазини.

Това е една наша стара мечта и едно начало за осъществя­ването на програмата за новата ни система на разпространение, целяща преди всичко музи­кално-естетическото възпитание в сериозните жанрове. Предстои и издаването на общ ката­лог.“ Ясно е, че така комбинатът ще може не само да произвежда, но и да разпро­странява своята продукция „на ниво“.

Днес от висотата на постигнатото, е трудно дори да си представим старата сграда на ъгъла на столичните булеварди „Христо Ботев“ и „Сливница“, където с остарелите и износени машини на национализираното бившо акционер­но дружество „Симонавия“ през 1950 година започна първото производство на грамофонни плочи в социалистическа България. А две години по-късно „заводите“ за радиоапара­ти и плочи се разделиха, в Радиопром оста­наха 17 души, които успяваха да дадат до 950 000 плочи годишно. Само 16 години по- късно производството на Балкантон достиг­на цифрата 4 милиона годишно! И това далеч не беше всичко: в новите, просторни и светли цехове на днешния комбинат производството се удвои отново. Няма да открием тайна на фирмата, ако съобщим, че през второто полу­годие на 1982 г. ще започне производството и на касети със записи. Така още повече ще се разшири кръгът на онези любители ка музиката, които ще се обръщат към Балкантон, за да задово­лят своите естетически интереси.

Не закъсняха и успехите: през 1972 година френската Академия за звукозапис „Шарл Кро“ присъди на нашите записи оценка 9 за интерпре­тацията и 8 — за техническото ниво на записа (при десетобална система). На следващата годи­на записът на „Хованщина“ вече имаше оценка 9 и за техническото си ниво. Радио Брюксел даде на българските грамофонни плочи своята специална награда, отново емблемата на Балкантон беше и върху плочата, която преди няколко години получи световната награда за най- добър запис на оперна музика. От нашето про­изводство се заинтересуваха такива световно известни фирми като „Хиз мастърс войс“, „Дойче грамофон“, ,,Колумбия“, „Хармония мунди“; над 60 програми се изнасят ежегодно в Испания, Япония, САЩ, Италия, Франция. Днес български грамофонни плочи могат да се видят в магазините на Москва, Будапеща и Прага.

---

Използувана литература:

Инж. Г. Константинов – сп. НТМ – 1982 г.

 

Програма за бъркане на бетон

Какво? Не Ви се вярва, че има и такова чудо? Прочетете по-долу! :D

През 1989 г. в Централната лаборатория по физико-химическа механика към БАН е разработена т.н. Експертна система БЕТОН!

Системата (компютърна програма) работи на 16-битов компютър от типа IBM PC или съвместим с него с минимална оперативна памет 640 Kbytes и 2Mbytes свободна памет на твърд диск.

Експертната система БЕТОН подпомага проектирането и управлението на състава на различни видове бетони с предварително зададен от потребителя комплекс от свойства.

Експертната система БЕТОН е предназначена за бетонови възли и заводи, научноизследователски и развойни звена и лаборатории, за обучение и повишаване на квалификацията на кадри, работещи в бетоновото производство и други. Тя може да бъде полезен справочник за решаване на конкретни практически задачи както в етапа на предварителните проучвания, така и в хода на производството. Възможностите за бързо получаване на дадена рецептура за бетон могат да се съчетаят целесъобразно със системите за автоматично дозиране на компонентите и приготовление на бетона.

Проектирането на състава на бетона се основава на комплекс от методи, включващи метода на плътните обеми, системи от математически модели, описващи свойствата на бетона като функция на състава, таблици, графики и логически експертни процедури от вида „ако – то“. Всеки отговор за желано свойство е ограничително условие, което трябва да се гарантира. Прогнозата е осигуреност 95 %. Логиката на решението не допуска състави с риск, по-голям от 5 %, което за практически цели е достатъчно. При тези условия експертната система предлага решение, оптимизирано по цена.

Описваната тук версия обхваща обикновените бетони и бетоните с леки добавъчни материали, които втвърдяват при естествени климатични условия или са обработени топлинно при атмосферно налягане, без да се оптимизират режимите на термична обработка. Всички необходими свойства на бетонната смес и втвърдения бетон са съобразени с действащите БДС и отраслови норми.

С експертната система БЕТОН се работи лесно, без да е необходима предварителна специална подготовка на потребителите.

Процедурата за проектиране на състава се изпълнява на основата на диалог между системата и потребителя с използване на въпроси и списък (меню) на възможните отговори.

В зависимост от зададения комплекс от свойства системата подбира меню от подходящи видове цименти и добавъчни материали. На всяка стъпка от диалога може да се получава консултация от експертната система чрез екраните за „Помощ“ или „Обяснение на термини“, в които са включени препоръки, указания, списък на действащите БДС и ОН, списък на книги, справочници и друга помощна информация.

Потребителят въвежда данни за материалите съгласно изискванията на съответните стандарти в бази от данни СКЛАД ЦИМЕНТИ, СКЛАД ПЯСЪЦИ и СКЛАД ЕДРИ ДОБАВЪЧНИ МАТЕРИАЛИ, които са организирани отделно и се попълват преди диалога.

Документацията, необходима за технологични предписания за производството на бетон, може да бъде оформена чрез разпечатване на съответните екрани. Окончателно избраните решения се запомнят от системата и се подреждат в отделни бази от данни „Готови състави на бетон“ за следваща употреба. По този начин се натрупва актуална информация за конкретното производство и се обогатяват възможностите на системата за по-точни решения. В хода на продължително използване на експертната система в тази база от данни ще се съхраняват редица нови състави с гарантирано доказани свойства на бетона.

Базовата цена на експертната система БЕТОН е 6000 лева към 1989 г.

При покупката на системата можете да получите отстъпки.

При купуване на 5 – 10 броя от продукта – отстъпка 10 %. При купуване на повече от 10 броя от продукта – отстъпка 20 %. За учебни заведения – отстъпка 25 % от цената, а при купуване на повече от един брои от продукта отстъпката е 40 %.

Програмата е разпространявана в България и чужбина от Информационен център за трансфер на технологии Информа.

Радиоприемник Тенор + схема и описание

Тенор е български транзисторен радиоприемник, влязъл в производство през 1973 г. в Завод за радиоприемници Велико Търново. Той е приносим и е предназначен за радиоразпръсквателни станции от средновълновия и късовълновия обхват. В него са използвани осем гер­маниеви транзистора, един диод и един селенов стабилизатор. Тенор е първият български радиоприемник, в който се използват тънкослойни интегрални схеми.

В единия тип са интегрирани елементите,кои­то определят постояннотоковия режим на работа на отделните стъпала на  междинночестотния усилвател, а в другия тип — пасивните елемен­ти на детектора.

Тенор е комплектован е с кожен калъф.

Основни технически данни:

Честотни обхвати:

СВ—520-1600 kHz КВ—5,8-5-12 MHz

Чувствителност при отношение сигнал/шум 20 dB:

СВ—1 mV/m КВ—70 µV

Избирателност по съседен канал: 30 dB

Избирателност по огледален канал: СВ—26 dB; КВ—8 dB

Изходна мощност: 0,25 W

Междинна честота: 468 kHz

Точки за настройка:

СВ—600 kHz и 1540 kHz КВ—6 MHz и 11,8 MHz

Захранване: 6 V (четири батерии тип R 14)

Размери: 233 x 124 x 52 mm

Тегло без батериите: 1 kg

Забележка: При настройка и измерване на къси вълни проводникът, свързан към телес­копичната антена, се отпоява и към него през кондензатор с капацитет 8 pF се подава напре­жение от сигнал-генератора.

Кутията на радиоприемника е изработена от удароустойчив полистирол. През прозрачния прозорец на кутията се виждат скалата и стрелката, които са закрепени към гетинаксо- вата плочка. Върху последната са монтирани всички детайли на радиоприемника, скалният механизъм и скалата. Към кутията са монтира­ни високогорителят, леглото за батериите и те­лескопичната антена.

Феритната антена служи и за двата обхвата. Бобините са поставени в двата края на ферит­на пръчка с диаметър 10 mm и дължина 200mm. Феритната пръчка е от материал „Manifer 340“.

Високоговорителят е с диаметър 75 mm. Импедансът му е 4Q , а номиналната му мощност — 0,5 W.

Схемата на радио Тенор – 

 

Дублиране на филми през 1950 г.

 

,,Историята на преозвучаването на фил­ми (дублажа) започва едновременно с откриване на звуковия филм.

Дотогава немият филм се прожектира­ше във всички страни така, както бе за­снет първоначално, само придружен с надписи на съответния език. По този начин той бе станал интернационално раз­бираем.

С появяването си звуковият филм из­губи това свое качество. Диалогът, кой­то се водеше на екрана, стана разби­раем само за ония, които разбираха или говореха на оригинално заснетия език.

В началото това наложи на производи­телите на звуковия филм , когато искаха произведат филми на няколко езика наведнъж, да заснемат при едни и същи декори, със същите или други актьорски състави един филм на няколко езика, така наречените версии.

Това обаче увеличаваше разходи­те толкова пъти, колкото версии трябваше да се заснемат.

Незначителна икономия се правеше от декори и времето за нагласяване на микрофоните и осветлението.

Но това не разрешаваше въпроса за разбираемостта на филма за всич­ки останали езици.

Тогава се премина към щанцоване на съкратени надписи върху картина­та на филма, определящи най-важното изречение от диалога. Този начин се практикува и сега.

Надписите, поставени като превод върху най-важния момент, не дават възможност на зрителя едновременно да ги чете и следи играта на говоре­щия актьор, както и да възприема взаимоотношението му с другите дей­ствуващи лица, изразени със съответен жест или мимика.

По този начин филмите с по-голям диалог губят извънредно много от своята художествена стойност.

Направиха се опити да бъдат за­менени надписите с дикторски говор, което се изразява в следното. Говори­тел превежда и отбелязва развитие­то на диалога и действието. За да ста­не това технически, беше необходимо да се затихва оригиналният диалог до такава степен, че да стане напълно разбираем разказът на говорителя.

Този способ също намаляваше ху­дожествената стойност на филма, като караше да се губят от стойността го­ляма част от изразните средства на диалога, даден чрез живото слово и играта на актьорите. Във филма над­деляваше разказвателният елемент на говорителя-преводач, като изменяше стила и характера на филма като дра­матично произведение.

Това накара пионерите на новото филмово изкуство сериозно да се замислят за намиране на други начини за преозвучаване диалога на филма при помощта на нови артисти на говорения в дадена страна език.

Нека разгледаме най-употребяваните от тях.

Един от първите методи за дубли­рането на един филм на друг език е следният;

Прави се първо текстуален превод на диалога (разговора), като бъде за­пазен точният смисъл в изречението, логическите ударения на думите и дължината на изреченията. Оригинал­ното копие се разделя на късове от от­делни епизод. Обикновено между 20—50 метра от всеки епизод чрез слепване на краищата му се прави ед­на безкрайно текуща филмова лента, която се поставя на прожекционния апарат със специално за целта приспо­собление. Пуснат в движение, прожек­ционният апарат повтаря от началото докрай все един и същи епизод. Актьорите-дубльори, ръководени от ре­жисьора, започват да изговарят зау­чения вече от тях нов текст, докато той
условно съвпадне с оригинално засне­тия такъв. Така поотделно бива озву­чен воеки епизод, след което от по­редното слепване и напасване (нагаждане) на отделните епизоди се получа­ва един нов негатив с говор на жела­ния език, от който негатив се прави окончателното копие за екран.

Този метод принуждава дубльорите да научат текста наизуст и по този начин да овладеят добре свободата на художественото му изпълнение.

На практика обаче този начин да­де много художествени и технически недостатъци, по-важни от които са: при желанието си точно да започне и свърши думите, следейки движение­то на устните (артикулацията) на ак­тьора в оригиналния филм, дубльорът е в постоянно напрежение, което не му дава пълна свобода да мисли и ста­не изразител на живото слово.

И най-добрият актьор трудно може да покрие произнесената от чуждия актьор реплика.

При по-сложни изречения или монолози поради раздвоеното си внимание дубльорът често забравя репли­ката си, което предизвиква много по­вторения и похабяване на ценен сни­мачен материал.

При изпълнение на отделните епи­зоди дубльорът никога не може иде­ално да съвпадне по тон и тембър на гласа си с предидущия заснет вече от него епизод, което създава впослед­ствие големи технически трудности за изразяване тоналността на филма при презаписа, на новия негатив.

При водене на диалог от повече дубльори грешките се увеличават от ненавременното започване, свършва­не или застъпване на репликата.

При най-добрия случай резултатът от заснимането на даден епизод може да се разбере едва след проявяване на негатива и неговата точна проверка на монтажната маса или прожекционния апарат. В случай на неуспех се налага ново преснимане при изменени вече художествени и технически обстоятел­ства, които не могат да бъдат залог за една безукорна работа.

Друг начин на преозвучаване е, когато филмът се работи по същия (го­реописан) начин пак по картини, но се добавя едно приспособление от изхо­да на усилвателя на тоновата апарату­ра с няколко слушалки на дубльорите. Тия слушалки имат задачата да играят ролята на суфльора в театъра. Новият текст, заснет предварително по пър­вия метод пак условно, но по-точно от един или няколко опитни вече говори­тели, се пуска да тече (синхронно) рав­номерно с картинната филмова лента.

При този случай зрителното внима­ние на дубльора към картината и артикулацията на дублирания от него ак­тьор се спестява, но се превръща в слухово, което повече смущава дуб­льора при изпълнение на текста, когато чува постоянно шептещия му в уши­те чужд на неговото художествено из­пълнение глас. Този способ, употребен за първи път в Италия в 1930 г., тутак­си отпадна при самата употреба на филмите на чужд език.

Сега той има приложение само в предварителната работа по дублира­нето за отмяна високоговорителя в за­лата, когато дубльорите се запознават с психологическото и художественото изпълнение на ролята си, дадена от ак­тьорите на оригиналното копие. Този способ може да бъде употребен само при спазване на идеални технически условия на тоновото предаване, защото в противен случай може да се полу­чи разкривяване на тембъра и харак­тера на гласовете, особено при несъвършените слушалки. При спазване на горните условия този способ е добро помощно средство против разсейването на актьора и повърхностното му отна­сяне по някой път към ролята.

Друг един начин е: Преозвучаване на филма по срички или така наречената ритмограма. Този принцип, по кой­то едновременно работиха няколко ду­ши през (1930 год.) въз основа на един научен филоложки труд върху образуването на човешката реч, има няколко варианта, кой с повече или по-малко качества или недостатъци.

Нека разгледаме метода, който ние прилагаме. При работа в тази об­ласт ми попадна горепосоченият труд. Накратко, заключението му беше, че човешкият говор у всички народи се е образувал от гласни и съгласни, свързани последо­вателно в срички, а после в думи. Свързването на тези думи при употребата на съответни паузи, дават израз на нашата мисъл чрез точно определяне названието на възприятията, които, свързани с помощните определения на мисълта, дават нейния израз чрез така създаденото изречение.

Установи се, че всички гласни и съ­гласни у разните видове езици се про­изнасят по един и същ начин от ези­ка, гърлото, носовата кухина и уст­ните.

Този труд ми послужи да тръгна по обратен път и вече готово изказаните мисли във форма на изречения да раз­ложа на срички и паузи, след което те­зи да заменя с нови по предварително изработен текст, нагоден съобразно дължината и начина на аргикулацията на оригиналния такъв.

Оказа се, че всички твърди гласни могат да се заменят една с друга; че могат в някои случаи да се заменят и меките гласни с твърди и обратно; че всички съгласни, освен М, П и Б могат да се разменят в сричките; че М, Н и Б могат да се разменят помежду си; един от най-важните и сложни въпроси при изготвяне на новия текст остава логи­ческото ударение в изречението, което пада върху думата, с която е свързан жестът на актьора. При всички случаи думата с това ударение трябва да бъде запазена на мястото си и около нея и с нея да бъде образувано новото изрече­ние на желания ни език (говор).

Паузите между думите играят голя­мо значение и не могат да се запълват в никой случай с говор.

Върху тази основа работата протича по следния начин: Филмът бива няколко пъти прожектиран и разгледан като художествено произведение от целия творчески и технически колектив, при което всеки от своята специалност си взима точна бележка върху актьорска­та игра, музикалното оформяване, тех­ническото изпълнение и пр.

След обсъждането му под ръковод­ството на режисьора всеки започва своята подготвителна работа по точно установената снимачна книга, в която са описани в ляво последова­телно картините, а в дясно диалога, съпровождащата се музика и звукови ефекти.

Прожектираното филмово копие се маркира на специална маса, като се от­белязват върху него с дерматографен молив най-точно началото и края на всички думи, като едновременно с то­ва се отбелязват паузите и върху тек­ста на монтажната книга.

Върху чуждия диалог режисьорът нанася още и логическите ударения в изреченията му.

С тази бележка диалогът бива тек­стуално преведен, точен по смисъл, из­разност и в стил на самото произведе­ние

По този текст се прави подбор на актьорите-дубльори според техните гласови и художествени възможности.

 

Едновременно с преводача работи и синхронизаторът, който нагажда превода вече по срички и паузи, запазвайки логическите ударения и тънкости на превода, като заменя някои от думите с равнозначещи, но с повече или по-малко срички, отговарящи на артикулацията на произнесения вече от актьо­ра-изпълнител чужд диалог. Това е един от най-трудните едновременно техни­чески и творчески процеси при подготвянето за преозвучаване на един филм.

Паралелно с тази работа филмовото копие се разделя на отделни явления (на драматичното действие).

Диалогът на тези явления от своя страна бива разложен по електромеха­ничен начин чрез един (построен за целта) фото-ритмографен уред на отделни срички върху незаснета филмова лен­та, която тече със скорост осем пъти по-малка от тази на прожектирания с 24 квадрата в секунда звуков филм.

Върху така получената след обикно­вено проявяване ритмограма, представляваща хоризонтално текуща филмова лента с по-къси и по-дълги чертици, определящи дължината на произнесе­ните срички (по вид приличаща на морзовите знаци върху телеграфната хар­тиена лента), се написва текстът на чуж­дия говор, под който се нанася този на желания в нашия случай български език.

Ритмограмата се поставя в про­жектор, който се свързва синхронно с прожекционния киноапарат, на който се поставя да тече безконечно свързана­та част от филмовото копие, представ­ляваща картината на ритмограмния текст (диалог). По този начин едновре менно върху екрана се прожектират картината и текущият под нея текст. На точно определената червена вертикална линия дубльорът трябва да произнася текущите пред него думи, докато съв­паднат дори и отделните срички с рит­мичното изпълнение на чуждия език (говор). Проверката на превода се пра­ви само от един добре обучен говори­тел. След като бъдат нанесени поправ­ките, ритмограмата се преписва само на желания език и се поставя в прожекто­ра за репетиции с дубльорите. Върху нея могат да бъдат нанесени специални знаци, забележки, обръщащи внима­нието на дубльорите върху художе­ственото изпълнение на текста, което режисьорът по време на звукозаписа не може гласно да подскаже или изиска.

Така получената фонограма на новия говор трябва най-точно да се нагоди по жестикулацията на говорещия в карти­ната актьор от монтажиста, която рабо­та също представлява труден и сложен процес във филмовата техника.

Отделните явления се свързват нано­во и така се получава фонограмата на говора вече на цели филмови действия (части от около 300 метра).

Фонограмата на говора съответно с тази на музиката и звуковите ефекти се презаписват посредством специална ма­шина от звукови глави (тон адаптори) в една единствена звукова филмова лента (тон негатив), от който заедно с нега­тива на картината се копира (само вър­ху една позитивна лента) окончателно­то филмово произведение на желания нов език.

За художественото и качествено из­пълнение на това произведение играят важна роля писателката, режисьорската, синхронната, монтажната, звукоза­писната и лабораторната работа на ко­лектива.

Дублажът е сложен вид филмово из­куство. Той изисква както много твор­чески, така и технически познания, но и те не са достатъчни. Той може да има добър и смислен резултат само чрез дъ­лъг и упорит труд при пълно сработ­ване на колектива, за да се получи мак­сималната хармония и художественост в работата му.“

---

Източник: сп. Наука и техника за младежта – 1950 г.