Статии – Стара техника

Sandacite.BG откри и разучи наш военен компютър на име ПУРЗ-210! Ето го…

Един от интересните сегменти на българските компютри, който често остава встрани от погледите ни, е военното дело. Компютри в българската армия са използвани и преди появата на персоналните. Преди тях навлизат големите машини от серията ЕС, които заемат цели стаи (само хард дискът на такава е голям колкото фризер) и по-малките от серията СМ, при които един компютър също спокойно има размерите на холна секция.

Съществуват няколко многофункционални персонални компютъра (с разнообразно предназначение), използвани и в армията – като Правец`82. Някои Правеци имат и специализирани военни версии, като напр. военният 8М от 1985 г. За тях също са писани специални програми – напр. за насочване на зенитен огън.

Днешната ни тема обаче е друг специализиран военен компютър. Виждаме го отгоре – това е т.н. ПУРЗ-210 от 1988 г. Той е конструиран на основата на домашния Правец 8Д от 1985. Като повечето военни неща, и този компютър е здрав и с повишени показатели за механична устойчивост – напр. е поместен в метален, а не пластмасов корпус.

ПУРЗ-210 представлява пулт с 20 обучителни места за радиотелеграфисти, защото компютърът е използван в Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) при обучението на радиотелеграфисти на морзов код – кадри, предполагаемо нужни за в бъдеще на Българската народна армия. Отгоре виждаме емблемата на ОСО и друг надпис – БРЕ – който ще рече ,,База по радиоелектроника“. Това е звеното, разработило и въвело в употреба ПУРЗ-210.

За задачите на ПУРЗ-210 е изработен специален досовски софтуер. По-долу виждаме началния му екран. Програмата позволява да се настроят параметрите на обучението и да се води процесът – да се укажат режим на работа, вид на текста и т.н. – за това подробно ще поговорим по-долу. За всяко работно място на ПУРЗ-210 има светодиод, който показва от даденото обучително място се работи – дали оттам се предава или се приема. След това предаденият текст може да се разпечата на матричен принтер (напр. петрички М88) и т.н. Той се включва към 25-пиновия конектор за лентов кабел, означен тук с ПУ (,,печатащо устройство“):

По-долу пък виждаме DIN 5-ица вход за магнетофон – той е нужен, защото предаваните от радистите знаци (упражнения…) могат да се записват на лента и по-късно да се прослушват, за да покаже инструкторът грешки. Има и изход, най-вероятно за да се включи озвучително тяло и така да се показва как трябва да звучи един добре предаван текст от някой тип. Има и друга букса ,,петица“ с означение ,,Вх. шум“ – тя е за включване на устройство, което симулира страничен аудиосигнал като шум, за да се симулират смущения при приемане и да се изпробва способността на радистите да работят при лоша връзка. 25-пиновият конектор за лентов кабел ,,РЗ“ е за включване на 20-те обучителни места.

Както виждаме от командното табло, на всяко място отговаря по 1 ЦК-ключе – надолу е изключено, нагоре е включено.

В дясната част на командното табло виждаме и няколко потенциометъра. Този, който може да се насочи към групите от 1 до 4 или към ОКР, е за избор на направление (група). Ако е настроен на ОКР, това значи при обща работа с всички работни места. При това положение аудиосигналът може да се контролира за всяко направление с включени слушалки отдясно на пулта. Потенциометърът ,,Вход“ е за усилване на външен сигнал – като морзов код, а може и микрофон, Както на Правец 8Д може да се включи касетофон. ,,Тон“ е за промяна на тона на телеграфния сигнал – по-висок или по-нисък (както при радиостанцииите). Когато се включи потенциометърът ,,Шум“, трябва да светне зеленият диод (при мен е зелен) и в слушалките трябва да се чува генериран от самия пулт шум. Този шум е имитация на смушения в ефира, за да може радистите да се научат да приемат морз при силни смущения. Това е свързано с включения генератор на паразитни смущения, за който казахме по-горе – трябва да е включен. От потенциометъра ,,Сила“ на панела се определя силата на звука.

Сега да разгледаме обучителната програма. Между другото, можете да я подкарате обучителната програма и на съвременен компютър, стига да разполагат с нея и с ДОС-емулатор. Ето, предоставяме ви за изтегляне и двете ==> Emul8d-0.1.4.5; Emul8d-0.1.4.5. Иначе на ПУРЗ-а софтуерът е записан заводски на ROM-чипа.

Военният обучителен компютър използва стандартен (михайловградски) монитор за Правец, който разполага с BNC-букса. Включвате РЗ-то и екранът светва…

За да преминев на следващия екран, натискаме кой да е клавиш. Веднага се появява възможност за избор на Окръжно или  Работа в направление. Това са двата режима:

Окръжно е, когато всички обучаеми приемат или предават заедно, а в режим Направение групата обучаеми е разделена на 4 подгрупи според нивото си на подготовка. Това е много удобно, тъй като винаги някои от обучаемите напредват повече от останалите и не е необходимо да ги чакат. Както при приемане , така и при предаване всяко едно работно място може да бъде комутирано към дадено направление. Според това кое направление (група) е избрано, се завърта потенциометърът на втората снимка. При влизане във всяко едно от тях трябва да се настроят различни параметри: скорост на предаването; какъв е типът на текста – цифри, букви или смесен; колко е броят на групите в един текст – 10, 20, 50, 100 и т.н. Целта да може да се избира различна скорост е удобство. Защото ако трябва да се обучават напр. 20 радисти, някои научават и работят с морзовата азбука по-бързо от останалите и да не се бавят, докато работят заедно с изоставащите. В направлението за напреднали може да се въведат следващите знаци за изучаване. По контролните светодиоди се следи работата от всяко едно радиотелеграфистко място в настроеното направление.

В режим Направление може да се избере и какъв е видът на текста – тренировъчен, обикновен или профилактичен. Обикновеният се състои от цялата морзова азбука с избрана скорост и групи; при тренировъчния се изучава първоначално азбуката, като тя е разделена на 7 групи по 4 знака. Заучаването на всяка група започва с петкратно предаване на знаците в дадена група.

Съществуват и други упражнения. А при профилактичния текст програмата избира знаците така, че да са близки по звучене и ги поставя в текста. Целта е радистът, който бърка подобни знаци, да започне да ги различава (напр. буква с – три точки – и буква Х – четири точки). Неразличаването може да си проличи, ако се изисква по-висока скорост на предаване на текста.

Като стана дума за скорост, от програмата може да се настройва и изисквана скорост на предаване – може това да е скоростта, с която се предава един знак, или скорост, с която се предава целия текст. Във втория случай разликата идва от по-дългата или по-кратката пауза между знаците.

Ако искате да научите повече за работата на обучителната програма на ПУРЗ-210, заповядайте да си изтеглите и разгледате ето тази инструкция за работа с компютъра, написана от нашия приятел Велин Панчев: Кратка инструкция за експлоатация на ПУРЗ-210.

Тези неща отгоре са ключ за въвеждане и платка, която се намира на всяко работно място на обучаем. На тези  места, ако ПУРЗ-210 е включен, но не е задействан режимът Направление, всеки обучаем може сам да слуша манипулацията си. Ако пък той се включи към към дадено направление със съответното ЦК ключе, то манипулацията му се чува на пулта и също се индикира от съответния диод. Двата потенциометъра са за сила на звука и тон на TLG-сигнал. Вторият ключ е заводски запоен към платката.

Между другото, и в момента този компютър се използва за практическо преподаване на радиотелеграфия в Българската армия.

А ето тук сме ви подготвили и още едно старо българско военно нещо, но по-старо:

БГ военен лампов радиоприемник Сигнал М

See more

В Sandaicte.BG намерихме български автомобилен симулатор.

Напоследък осветлихме историята на българските електронни игри. Тя започва още от 1976 – 7 г. с пускането на прототипа на телевизионната игра Турнир.

Не щеш ли, преди няколко седмици се натъкнахме на едно нещо, което допълва колекцията ни. Стаова дума за ето този автомобилен симулатор от 1987 г., в който играчът става шофьор. Машинката е произведена в завод в структурата на комбинат Електрон – София.

Машинката има пластмасов корпус, тежи около 3 кг и работи с 6 броя батерии:

Натиска се пусковият бутон и екранът светва с диагонал около 15 см светва. Показва се шосе с идващи насреща коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които шофьорът може да се блъсне, както може и в колите! От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил – от 20 до 80 км/ч. Ролята на скоростомер се изпълнява от светодиодите в горната част на командното табло с надписи 20, 40, 60, 80 над всеки.

От кормилото пред екрана пък можем да изменяме посоката на колата – отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.

В повечето електронни игри има възможност за пауза и ето – тук също може да се направи такава. Знак за това е бензиноколонката – един вид шофьорът е спрял да зареди бензин.

Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.

Ето и една друга българска електронна игра, само че за включване към телевизор ==>

==> Българска електронна ТЕЛЕВИЗИОННА игра ТВ СПОРТ от 1985 г.

See more

В Sandacite.BG се сдобихме с няколко български детски играчки роботи от 80-те г. – записахме и видео как работят.

Днес ще разгледаме едни от най-интересните представители на българската игрова електроника – серията симпатични хуманоидни роботи, произвеждани през 1980-те г. във Фабриката за механизирани играчки в Силистра към ДСО Младост София. Там са правени и други подобни играчки, като напр. колички и хеликоптери на батерии – също част от нашата колекция.

Споменатата серия роботи е известна просто като Ро, влиза в производство през първата половина на 80-те и има 3 модела – Ро 1, 2 и 3. Освен тях, пристигна и друг робот – той е от фабриката Детска радост в София. Голяма рядкост е човек да се сдобие с толкова добре пазени устройства – в кутиите, с оригиналната документация – но в нашия случай това щастие беше налице.

На първата снимка в статията виждаме 3-те модела Ро. Те се различават в дизайна на телата си (основно в главата – тя става все по-футуристична), а отделно от това всеки един модел има модификации с различни цветове на частите. Те обаче не влияят на класификацията – обикновено тя стига само до различаването на 3-те модела Ро и това е.

Ро 1 започва серията през 1981, а през 1986 следва Ро 2. Ро 3 е най-редкият от тях – от 1989/90 г.

На гърба си всеки робот Ро има отсек за 2 батерии 1,5 волта R6. Когато те се поставят и се затвори капачето, трябва да се цъкне малко ключе за пуск:

Това задейства редуктора с електрически микродвигател вътре в тялото на робота и той оживява – очите му започват да святкат, той тръгва да ходи и движи ритмично ръце. За да не се препъне някъде, е добре да го поставим на равна повърхност. Изключва се също с ключето.

Другият робот пък е около 2 пъти по-голям от моделите Ро и дори е въоръжен с нещо като бластер, а в лявата ръка – и щит:

На кутията си той е изобразен на фона на странна, непозната планета. Това не е учудващо, като вземем предвид какво значение отдава тогавашната култура на овладяването на Космоса. През периода 50-те – 80-те г., ако трябва да се покаже колко модерно е нещо, задължително в него се влага някаква космическа символика – название на небесно тяло, придава му се форма на летателен апарат или просто се правят такива илюстрации.

При големия робот батериите се поставят пак на гърба, но сега са 2 бр. 1,5 волта R14.

Хуманоидът също се движи и размахва въоръжени ръце, докато очите му заплашително святкат. Отдолу на ходилата си има и колелца, за да се плъзга. Датира от средата на 80-те г., най-вероятно 1985 г.

Тези роботи са малки, но много вдъхновяващи експонати. Дори и само с името на единия производител; съсредоточете се и усетете как звучи – ,,фабрика Детска радост – София“.

Ето и видео как се движат новите ни находки. А за ,,странното нещо“ в средата ще ви разкажем тия дни:

Вижте в Sandacite.BG българска моторна шейна отпреди 70 години!

През 1948 г. Никола Рангелов, ученик в софийската Механо-електротехническа гимназия, ходи по насипан с утъпкан сняг път. Знаейки, че шейната лесно минава по такъв път, той се замисля какво ли би било, ако разполага пак с шейна, но по-усъвършенствана – ,,мотоциклет на ски, снабден с въздушно витло“. Тя би се движила по снега още по-бързо и удобно, дори и по тесни пътища.

Конструкторът има в главата си идеята, тя се превръща в желание за работа и остава само да я осъществи. Но Рангелов не е правил такава шейна и тепърва тръгва по трудния път на пробата и грешката. Първо решава да намери мотоциклет, да му махне колелетата и да ги замени със ски, но после решава, че е по-удачно към една обикновена шейна да прикрепи мотоциклетен двигател, снабден с витло.

Ученикът започва скици, чертежи, първоначални груби пресмятания, които лакомо отнемат времето му за сън. Работата по изчисленията значително надхвърля подготовката на Рангелов по аеродинамика, теория на винта и други знания, основни за проектирането на такава машина. Когато накрая решава, че е готов с изчисленията на машината, трябва да изработи витлото от обикновена чамова греда само с една проста тесла и дървена пила поради липса на други инструменти. И тук конструкторът е страшно затруднен от липсата на предварителна теоретична подготовка, която да му помогне при изчисленията. Така Рангелов издялва дървеното витло на шейната.

Колега механик и монтьор намира мотоциклетния двигател – ветеран, изнесъл Втората световна, над 20-годишен… но в оглозгана следвоенна България такъв има. Конструкторът и приятелят му сковават дървеното шаси. Стари, примитивни ски стават ,,ходовата част“ на чудесото и идва моментът за пуск на вероятно първата българска моторна шейна.

Обаче старият мотор едва работи, ако изобщо запали. Отделно, че мощността му (номинално 10 к.с., а дори по-малко) е недостатъчна да завърти витлото с нужните обороти, защото то е твърде тежко – изчисленията му не са съобразени с двигателя, а профилът и диаметърът му са произволни. Монтьорът вижда неуспеха и се отказва, а Рангелов остава сам. Той обаче не се обезкуражава, а разбира причините за провала. Затова продължава да учи, отново да чертае, мисли, пресмята… Намира литература по темата и я изчита, а от Аеропланната работилница в Божурище получава самолетно витло – да, бракувано, но истинско! Отдругаде му отпускат малък автомобилен мотор. Сега и изчисленията на конструктора са съобразени с обстоятелствата и двете части могат да работят една с друга.

В началото Рангелов изпробва конструкцията си с колесник, а не с плазове на шейна. Новото шаси е метално и е изработено от един млад шлосер, подготвен в занаята си, което допринася и за икономичното разходване на материала. Ентусиастите вече разполагат и с оксижен, електрожен и различни шлосерски и дърводелски инструменти. Те ожесточено се отдават на работата, явява се и нов помощник – Петър Захариев.

Който е разглеждал хубави ски отпреди 70 г., знае, че макар и дървени, те имат метални странични кантове и върхове. Конструкторите прикрепват ските към шасито с пружиниращ механизъм, за да смекчават неравностите, а не да се разбият от тях. За да е защитен шофьорът от случаен удар и посичане от бързовъртящото се витло, то е облечено в предпазна клетка. Поради липса на време всичко това се прави до късно нощем, когато вече хората спят, а сетне шейната се изпробва, докато моторът бучи и ги дразни. J

Новата машина е готова през есента на 1949 г. Тя е дълга ~3,8 м, широка ~1,8, а най-високата ѝ част е 1,9 м. Оста на мотора лежи на ~90 см над шасито и почти съвпада с центъра на тежестта. Шейната тежи 180 кг, вози шофьора и до 100 – 120 кг товар. Шасито е триъгълно. Челната ска е водеща – свързана с волана, затова се завърта заедно с него и така шейната се насочва и управлява.

Въздушното витло се намира пред мотора, има диаметър 1,6 м и се върти с 1200 – 1300 об/мин. Шейната се движи с макс. скорост 60 – 70 км/ч, ако товарът е до ~100 кг.

Моторът е 4-цилиндров, тежи ~100 кг и има мощност 21 к.с. при 3600 об/мин. Конструкторите проектират и интересен радиатор за водно охлаждане. Новата шейна също може да се усъвършенства, но вече се движи, и то сигурно.

По това време Никола Рангелов вече е известен, има подкрепата на Градския съюз за спорт и техника и военни организации, което осигурява голям самолетен двигател от 100 – 120 к.с.! Тогава шасито може да е наистина голямо, а в шейната да се возят няколко пътника със скорост близо 100 км/ч.

А защо да не го направим и сега?

https://www.sandacite.bg/1960-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-120/

Sandacite.BG разследвахме първия български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 и това-онова около него.

Да имаш телефон вкъщи не е достатъчно за пълното ни удобство. Затова и хората винаги са се стремели да направят така, че да могат да говорят и извън дома. Първата крачка в тази насока са монетните телефони, които в България се разпространяват масово след 1934 г. Десетилетия наред монетите и жетоните остават символ на уличната телефония, обаче след тях се появява нещо различно – телефонът с фонокарти.

Когато се каже ,,телефон с фонокарти“, повечето хора се сещат преди всичко за оранжевите апарати на известанта допреди време фирма ,,Булфон“ или сините на ,,Бетком“ и не се замислят, че фонокартови телефони у нас има още много преди това. Затова сега се налага да се върнем назад във времето.

Първите български фонокарти за продажба са издадени през 1982 г.:

Телефоните, работещи с тях, са монтирани в телефонни палати, хотели, спортни зали и други оживени обществени сгради в големите градове. Информацията върху тези фонокарти се записва върху магнитна лента на гърба им, те нямат чип като по-късните си събратя. Картите от периода 1982 – 91 г. са малко познати, а някои от тях са истинска колекционерска рядкост поради малкия си тираж. Затова е истинско щастие да намерим такива! Колекционерските разлики между различните карти понякога са почти микроскопични – напр. те може да са само във вълнообразните ивички на две уж съвсем еднакви карти. Просто при ръба на единия вид карта те завършват нагоре, а на другия – надолу. Цената на фонокартите от периода 1982 – 91 е между 1 и 50 лв. Освен на български, надписите по тях са и на френски език, напр. на издателя – Ministère des télécommunications.

Производството на първите български фонокарти е поверено на Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в Пазарджик. Преди 1987 г. картите се произвеждат в България, а после в ГДР, но още през 1985 – 6 г. там са поръчани малки пробни серии. След 1991 г. у нас отново се произвеждат български фонокарти. Първите на БТК, издадени 1993 г., представляват стари пластики, произведени 1988 – 1991 г., но със залепен отгоре тънък пластмасов лист и означен броят ,,таксови единици“, които картата съдържа (напр. 150). Това е още един начин да се спести от производството на скъпи нови пластики.

Тези фонокарти се презареждат – когато веднъж си купите картата, а после изговорите лимита, не я хвърляте (защото пластиките са скъпи), а я носите в пощата, където имат магнитозаписващо устройство. Заплащате цената на желания от Вас лимит, от нея се приспада цената на самата пластика (тъй като вече сте си я купили, а тя се употребява многократно) и така Ви зареждат картата. Известните по-късно фонокарти на ,,Булфон“ и ,,Бетком“ се появяват едва през 90-те години, но вече не се презареждат, а се купуват, изразходват и изхвърлят.

Интересни са и фонокартите с т.н. надпечатка, каквито виждате на тази снимка:

Това са пластики, произведени 1989 г., върху които обаче по-късно (1991) са надпечатани по-високи цени – 20 и 50 лв – защото инфлацията в тези години започва да надува цените и старите им означения вече не са актуални. И тъй като пластиката е скъпа, стари карти се изтеглят от пазара и им се надпечатва новата цена. А двете дебели черни чертички, образуващи правия ъгъл вдясно от числото, са нарочно нанесени, за да се скрият старите числа.

Съществуват и фонокарти с цена в долари, издавани през 1990 г. – напр. тази ,,3 $“:

Те са в много малък тираж, а цената в долари най-вероятно е избрана, за да може картите по-лесно да се продават на посетили България чужденци. Картите са продавани по курортите, летища, хотели и т.н.

Издадени и седем-осем фонокарти с емблемите на различни предприятия, но без отпечатана цена. За тях имаме хипотеза, че това пак са служебни карти, но раздавани на висши служители от съответното предприятие и зареждани със служебен лимит за разговори – все едно получават служебен телефон. Като стане търговски директор на ,,Фармахим“ напр., му дават тази карта:

С подобно предназначение са т.н. кредитни фонокарти – друга рядка птица. Знаем за две издадени такива – от 1990 и 1991 г. – като те също са предназначени за ръководители на предприятия и въобще големи хора. Тези карти са или с много висок лимит, или безлимитни. Обяснимо, също са много редки за намиране. Кредитните фонокарти обаче са мострени, те не са пускани в масово обращение.

А тази синя по-долу фонокарта най-вероятно е служебна (сервизна за тест) към Първия фонокартов телефон – той е означеният като ИЗОТ 0115. С нея техниците го изпробват след и по време на ремонт, за да се уверят, че е изправен. На нея не пише цена, защото и тази карта се презарежда със служебен лимит, като на технѝка се поверява пластиката.

Вече стигнахме и до апаратната част! Телефоните, които отначало се използват с първите български фонокарти, са чуждестранни, най-вероятно произведени от полската компания Telkom Telos.

През 1983 г. обаче е проектиран и първият наш фонокартен телефон – той се ражда в Института по изчислителна техника. Идеята в България да се разработи и произвежда такъв апарат е на Рашиана Рашкова, началник на дирекция Публични телефони в Комитета по пощи и далекосъобщения. Самият телефон е конструират от колектив с ръководител (главен конструктор) инж. Иван Въчовски. Произвеждан е в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Любопитното е, че в първата публикация за този телефон – отпечатана в сп. Електропромишленост и приборостроене, бр. 12-1983 – апаратът е наричан ,,обществен телефон с кредитна карта“ – защото фонокартата се закупува предварително, за нея се заплаща точна цена и срещу това клиентът получава време за разговори, което може да се сметне за своеобразен ,,кредитен лимит“.

Когато преди години прочетох тази статия, цял се наелектризирах, а пръстите ми здраво стиснаха списанието… За мен беше ясно, че това изобщо не са познатите булфонски и беткомски апарати, които виждах из уличните кабинки, но тогава други и не бях забелязвал. Ох, да можеше този да го намеря само…

Две-три години по-късно от старо списание ми попадна черно-бялата снимка, която виждате отгоре. Тогава тя ми подейства като гледката на богата празнична трапеза, която беден гаврош гледа през прозорец от улицата. Аа, ето те, ето те значи тебе… поне вече те знам как изглеждаш! Само да те найда, такъв хубав експонат ще ми станеш…

Не щеш ли, преди около две години забелязах в продажба точно такъв телефон, със същия дебел надпис: ,,Телефонен апарат за селищни, междуселищни и международни разговори“. Подскочих пред монитора като ужилен и така бясно закликах, че щях да изкъртя мишката! Но какво беше моето разочарование, когато забелязах, че най-отдолу се мъдри емблемата на същия онзи полски производител Telkom Telos, а с моята така отдавна търсена цел отново драматично съм се разминал…

И така допреди няколко седмици, когато това истинско съкровище – Първият български фонокартен телефон! – попадна в колекцията ми. Тежи около 30 кг, защото стените му са много дебели и е здраво подсигурен срещу разбиване, но това като че ли го прави допълнително чаровен.

А сега да го разгледаме!

За времето си фонокартният телефон е голяма крачка напред в сравнение с дотогавашните улични апарати, работещи с монети. Сега тарифите лесно и бързо могат да се променят, значително се затруднява провеждането на разговор, без да се заплати за това (макар че пак не е невъзможно!), а тъй като телефонът има вграден процесор (български), може да се задейства и програма за автодиагностиката му.

Когато вдигнете слушалката от гнездото ѝ вляво, върху цифровото LED екранче на апарата се изписва ,,00.00“ – все още не сте поставили фонокарта и телефонът не знае колко пари имате в нея. Когато я вмъкнете в процепа отдолу, се изписва стойността и вече можете да набирате.

Цената на разговора се изчислява чрез таксуващи импулси от автоматичната телефонна централа. Тарифите варират според различните разговори – междуселищните и международните са по-скъпи от вътрешноселищните, защото се таксуват според зоната и продължителността им. Затова и те изискват по-голяма минимална начална сума в картата, без която не можете да започнете разговора. И за да не стоите ,,на нокти“, докато говорите с друг град или държава, можете да наблюдавате на екранчето (в реално време!) колко Ви остава от кредитния лимит. Ако видите, че са Ви останали само 0,20 лв, не се тревожете – телефонът ще изхвърли картата, за да поставите нова. През това време разговорът Ви няма да се прекъсне – конструкторите са помислили за този момент и е осигурено буферно време.

Трябва да отбележим също така, че при този телефон картата потъва изцяло в процепа – не се подава навън както при следващите модели. На снимката в тази статия не сме я добутали докрай, за да можем да си я вземем по-лесно след това. :)

А селищните (в рамките на едно населено място) разговори се таксуват след края им. Когато върнете слушалката, апаратът изтрива от картата старата стойност на лимита и презаписва останалото след разговора. Всъщност, можете да говорите и без фонокарта, но само с 4 номера – Бърза помощ, пожарната команда, Народната милиция и Телефонните повреди.

Клавиатурата на апарата се състои от 10 цифрови бутона (за от 0 до 9) плюс бутона ,,звезда“ (*), чрез който автоматично се повтаря набраният номер (за по-бързо), и ,,диез“ (#), който прекъсва връзката и установява нова.

Прототип на телефона е изработен за първи път през 1984 г., а след това се произвежда серийно. Както виждаме, прототипът малко се различава от серийния модел. Някои елементи на предния панел са разпределени по различен начин – напр. явно по-късно е решено, че е по-удобно клавиатурата и екранчето да са в долната част, където по-лесно се обслужват от ръката. Като устройство обаче това е същият модел.

И макар фонокартните телефони да са по-високотехнологични и да се смята, че са по-защитени от неправомерно използване, изобретателни ,,хакери“ са намерили начин и това да направят. Схемата е основана на това, че след разговор телефонът автоматично презаписва (актуализира) върху магнитната лента броя останали импулси след проведения разговор.

Ето какво прави измамникът. Първо поставя в процепа пълна фонокарта, за която е залепена лента тиксо. Картата потъва, обаче тиксото стърчи от процепа. Апаратът я разпознава и прочита броя на импулсите ѝ, а човекът я хваща за тиксото, изтегля я и бута вместо нея празна карта. После набира някакъв номер, но отказва разговора, като връща слушалката върху вилката. И тъй като телефонът ,,знае“, че след това действие автоматично трябва да презапише картата с останалия брой импулси, той точно това и прави! Чинно презаписва празната карта с… точно същия брой импулси, които се съдържат в извадената преди малко пълна карта!

Тази схема е измислена от неизвестен тогавашен умник, който забелязва, че телефонът не ,,разбира“ кога пълната карта междувременно е била заменена с празна – това явно е просто грешка при проектирането на самия апарат. По този начин измамниците успешно зареждат множество празни карти с броя импулси на съответните пълни и ги продават на черно.

От архивите разбираме също така, че на основата на Първия български фонокартен телефон е предстояло да се създаде усъвършенстван модел, който автоматично да изтегля сумата за проведения разговор от сметката на клиента в банка. В такъв случай фонокартата се предвижда да е само идентификационна, а не заредена с някакви предплатени импулси за разговор, защото колко дълго ще може да говори човек, ще зависи от разполагаемата наличност в банковата му сметка. Бъдещите ни изследвания ще покажат обаче дали такъв апарат действително е създаден, или е останал само намерение, което ,,го е хванала перестройката“ и така е останало неосъществено.

Само че българската електронна промишленост е изработвала и други интересни устройства с магнитни карти, като напр. това:

ИЗОТ 1001С – БГ електронна пропускна система от 1979 г.

See more

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 10-2020.