Плот 1 – български чертожен софтуер

През 1988 г. в Института по техническа кибернетика и роботика към БАН е разработен чертожният софтуер Плот 1. Преди това в България съществуват и други подобни продукти, като напр. Графкад, но той е по-професионално насочен. Плот 1 има своите разлики.

ПЛОТ 1 е типична програмна система за автоматизиране на чертожната дейност от края на 80-те. Работи върху 16-битови персонални компютри Правец и други, съвместими с IBM РС/ХТ/АТ. Позволява конфигуриране на евтино работно място за автоматизация на проектирането (състоящо се от устройство за въвеждане на координати, компютър с графика и устройство за изчертаване). Системата Плот 1 използва техника за диалог, лесна е за усвояване и идеална за работа с не много сложни чертежи. Има аналог па всички понятия и команди, с които разполагат по-професионалните системи, което я прави подходяща за първоначално запознаване и осмисляне на възможностите на сиаемите за автоматизация на проектирането.

Така както в началото на 80-те години системите за текстова обработка облекчиха и ускориха писателската дейност, малко по-късно системите за чертане с помощта на компютър променят чертожната дейност. Използвайки тези системи, Вие можете да създадете чисти и точни чертежи, да променяте чертежи, без да е необходимо тяхното пречертаване отначало, да размножавате автоматично често използвани формуляри и фигури, да правите копия на напълно завършени чертежи и т.н.

На практика няма никакви ограничения за видовете чертежи, които Вие ще създадете, използвайки ПЛОТ 1. Архитектурни чертежи, чертежи на вътрешно обзавеждане, блок-схеми, графики, организационни диаграми, топографски и морски карти, технически илюстрации, монтажни диаграми, поздравителни картички и чертежи в областта на електрониката, химията, машиностроенето и строителството – това са само няколко от приложенията на ПЛОТ 1.

Каква е разликата между Плот 1 и други софтуери за чертане?

Ако вземем за прицелна точка годината 1988, ще забележим, че за персонални компютри са създадени доста чертожни програми, но повечето от тях са пикселно ориентирани. Това ще рече, че когато начертаете обект, например окръжност, съответните точки (пиксели) стават видими на монитора и стават част от чертежа. Програмата не помни, че тези точки представят окръжност. Ако увеличите обекта и го направите четири пъти по-голям, програмата може само да дублира осветените точки.

От друга страна, ПЛОТ 1 е обектно ориентиран и ще регистрира въпросния обект като окръжност с определен център и радиус. При увеличение четири пъти, ПЛОТ 1 използва тези математически дефиниции, за да създаде много по-детайлно изображение.

Необходими технически изисквания:

• Изисквания към компютъра:
• програмно съвместим с IBM PC/XT или PC/AT
• 512К RAM памет
• 2 флопи-дискови устройства или 1 флопи­дисково устройство и твърд диск тип „Winchester“

• Изисквания към графичната карта и монитора:
• графична карта „Hercules“ или
• графична карта „IBM CGA“ (черно-бял) или
• графична карта „IBM EGA“ (с 256К графична памет и
• съответните за тези карти графични монитори

• Изисквания към въвеждащото устройство
• устройство за въвеждане на относителни координати тип „мишка“, съвместимо с това на „Microsoft“

• Koala Pad
• Joystick

Поддържани плотери: – Hewlett-Packard		7475
7220	7470
7580	7585	7586
– Houston Instruments		DMP-29
DMP-7	DMP-8
DMP-40	DMP-41	DMP-42
DMP-51	DMP-52	DMP-56
DMP-51MP      DMP-52MР

Поддържани принтери:

• Epson

FX-80         FX-85         FX-100  FX-286

• Hewlett-Packard

LaserJet               LaserJet Plus

• ^IBM

Proprinter            ProprinterXL

• Okidata

Microline 84       Microline 93

• TI Omni

850             855             860

• лазерни принтери PostScript

А оригиналното ръководство на ПЛОТ 1 можете да изтеглите оттук ==> ПЛОТ 1

Един материал на Сандъците – Sandacite

Транзисторен токоизправител ТСТ 12-5

Това устройство е производство на Завода за токоизправител Перник от началото на 70-те години.

Транзисторният стабилизиран токоизправител тип ТСТ 12-5 е изпълнен на полупроводникови при­бори. Предназначен е да захранва с постоянно на­прежение радиотелефон тип РТ21-10 и съответни­те му модификации.

 

Електрическа схема

Захранването на токоизправителя става от про­менливотокова мрежа, с напрежение 220V ± 10% и честота 50 Hz. Подаденото напрежение на то­коизправителя се трансформира от трансформа­тора /тр/ и се изправя от германиеви диоди. Чрез кондензаторите С1 и С2 изправеното напрежение со филтрира. Транзисторите Т1 и Т2 служат за ре­гулиране на изходното напрежение при изменение на входното напрежение и изменение на товара. Резисторите P1o и Р11 служат 3а изравняване на съ противлеиието на двата клона. Кондензаторът С5 филтрира изходното напрежение. Постояннотоковият усилвател за обратна връзка се състои от транзистор Т6, ценер диод Д6 и резистор R5, осигуряващи опорно напрежение и делител R7 и R8. Колебанията в напрежението на изхода се усилват от постояннотоковия усилвател Т6, който определя режима на транзисторите Т4 и Т3. Режимът на транзисторите Т1 и Т2 се определя от режима на транзистори Т3 и Т4. Чрез тример потенциометъра Р1 се установява напрежение на изхода 13 V при захранване със стабилно напреже­ние 220 V.

Транзисторът Т5 изпълнява ролята на електро­нен предпазител на късо съединение при претовар- ване в изходната верига. Нормално той е запушен от напрежението върху потенциометъра Р4. При претоварване В изходната верига транзистор Т5 се отпушва, а транзисторите T1, Т2, Тз, Т4 се за­пушват и на изходните клеми няма напрежение. По­ложението на плъзгача на потенциометъра R4 се определя при ток през консуматора 5,5 А до 6,1 А и напрежение на изхода 13 V. Необходимото колек­торно напрежение на транзистора Т6 се получава от отделна намотка на трансформатора /Тр/ и диода /Д5/. За защита на консуматора в изходната верига на токоизправителя е включено реле Р1, кое­то се задейства при напрежение, по-голямо от 19 V.

Технически данни

• Номинално изходно напрежение /при промяна на захранващото  напрежение/  –

13 ± 1 V с ± 10% и на товара от 0 до 5 А/

• Максимален ток 5 А
• Пулсации на изходното напрежение при максимален ток /5А/ – по-малки от 25 mV

• Захранващо напрежение от променливо­токова мрежа с напрежение 220 V ± 10%; 50 Hz
• Размери:

максимална височина                                         105 мм

максимална ширина                                          220 мм

максимална уолжина                                          270 мм

• Тегло:

максимално тегло                                            5,500 кг

 

Начин на работа

За да се осъществи нормална работа с транзисторния стабилизиран токоизправител ТСТ 12-5, преди всичко е необходимо да бъде включен към електрическата мрежа с променливо напрежение 220 V + 10% при 50 Hz.

При включване на радиотелефона към транзисторния стабилизиран токоизправител ТСТ 12-5 да се спазват указаните знаци за „+“ и провод­ниците, които се прикрепват към буксите, да са снабдени с кабелни уши, за да се избегне късо съеди­нение.

След Включване на транзисторния стабилизиран токоизправител към мрежата, последният се включваза работа с помощта на лоста на ЦК-ключе, В посока на знак „Вкл.“, сигналната лампа светва и на изхода се получава 13 V стабилно на­прежение.

Транзисторният стабилизиран токоизправител трябва да работи при температурен интервал от минус 10° С до плюс 40° С и повишена относителна Влажност на околната среда до 80 ± 2%.

Характерни неизправности

Начин на съхранение

Кратковременно съхранение на транисторния стабилизиран токоизправител трябва да става в сухи помещения. Продължителното съхранение се осъществява в складови помещения, които да отго­варят на следните изисквания:

а/ относителна влажност на въздуха — до 70 %

в/ температура на въздуха — от +10° до + 30° С

в/ помещенията трябва да бъдат оборудвани с рафтове за съхранение.

В помещенията не се допуска наличие на киселини и основи и проникването на вредни за токоизправи­теля газове и пари.

Спецификация на използваните елементи

Един материал на Сандъците – Sandacite

КОБРА – да пишем програми за Правец!

КОБРА е разработена през 1987 г. в СО Микропроцесорни системи Правец и СП Микросистеми София.

КОБРА е завършена система компилатор, притежаваща всички необхо­дими възможности за разработка на приложни програми. С нея могат да се създават и компилират програми без помощта на други средства, с изключение на текстови редактор. Изчисте­ните от грешки, компилирани и свързани програми се преобра­зуват в заредим модул (съхраняван във файл от типа .ЕХЕ), който може директно да се изпълни на всеки компютър, функциониращ под управлението на ДОС-2.0 (или следващи версии) и използващ модул ANSI за поддържане и обслужване на периферните устройства. При това не е необходимо да са достъпни управляващите компоненти на КОБРА или МикроФАЙЛ/16, първичните и обектните модули.

Нека видим какви са системните изисквания на компилатора КОБРА:

Работи с микрокомпютри „Правец-16“, IBM PC, XT, АТ и съвместими с тях.

Компилаторът изисква следната минимална конфигурация:

• 256 КВ памет с произволен достъп (RAM);
• едно флопидисково устройство и „твърд“ диск от тип „Уинчестър“ или две флопидискови устройства;
• ДОС-16, MS DOS или PC DOS версия 2.0 и следващи версии.

1.2 Изисквания при изпълнение на програми, компилирани с КОБРА.

Програми, компилирани с КОБРА, могат да бъдат изпълнени на всеки компютър със следната конфигурация:

• 256 KB RAM – памет;
• ДОС 16, MS ДОС или PC ДОС версия 2.0 и следващи;
• Компютър напълно съвместим с „Правец-16“, IBM PC, XT и АТ или такъв, който поддържа модула за обслужване на периферните устройства SYS;
• Компютър, чието разпределение на входно-изходните буферни пакети е стандартно и осигурява безконфликтност на входно-изходните операции.

А какви други характеристики притежава компилаторът? В сравнение с МикроФАЙЛ/16-1.0 те са доста повече! и се свеждат до следното:

а) в структурата на файл с данни могат да се дефинират до 1024 полета;

б) могат да се създават файлове, които съдържат описание на полетата от структурата на релационната таблица;

в) съществува възможност за обвързване на един файл с данни едновременно с няколко други файла от този тип;

г) едновременно активни се поддържат до 64000 неза- писими променливи;

д) добавени са редица нови функции:

• за получаване стойността на ASCII кода на последния натиснат клавиш при изпълнение на програмата;
• за определяне името на всяко поле от активния файл с данни;
• за определяне номера на реда, в който .се намира текущо изпълняваната команда;
• за определяне на името на текущо изпълняваната програма или процедура;
• за повтаряне на символен низ определен брой пъти;
• за условна обработка на изрази;

е) съществува възможност за задаване на потребителски функции, за обръщение към кеогракичен брой външни модули и за осигуряване на помощна информация за потребителя в хода на изпълнение на програмата чрез натискане на клавиш F1;

ж) могат да се изграждат цикли, командите в тялото на които се изпълняват определен брой пъти;

з) осигурени са средства за очертаване на области от екрана, както и допълнителни възможности за неговото форма­тиране с команда

и) могат да се използват макродефиниции в команда DO WHILE, както и рекурсивни и вложени макродефиниции;

х) могат да се зареждат разширени техстови полета в независими променливи от символен тип;

л) глобалната променлива COBRA позволява програми, използващи разширените възможности на КОБРА, да се изпълняват под управление на МикроФАЙЛ/16-1.0;

м) включени са помощни средства, които позволяват да се създават файлове с данни, индексни файлове, етикети и справхи на равнището на операционната система;

н) осигурени са помощни средства за настройка на програми.

Освен използването на тези допълнителни възможности, програмите, обработени с компилатора КОБРА, притежават и редица други предимства;

а) при компилация се проверява коректността на целия първичен модул, което позволява да се локализират и коригират едновременно всички грешки;

б) тъй като компилираните програми се изпълняват на равнището на операционната система и не е необходимо да ее проверяват за коректност и да се преобразуват в машинен код, то скоростта на изпълнение е значително по-голяма, отколкото при обработка от интерпретатор;

в) компилаторът значително увеличава безопасността на първичния код. Когато се предоставя програмно осигуряване на потребителя, което е разработено с помощта на интерпре- тативен език, то неговата защита от несанкциониран достъп обикновено се реализира чрез схема за шифриране. Този подход осигурява само временни прегради за субекта, стремящ се към достъп към шифрираната програма.

Често пъти той създава дешифрираща процедура, коятс позволява за минути да се възстанови оригиналното състояние на първичния код. Компилираните програми са една по-висока степен на защита в сравнение с шифрираните по определена схема. На потребителя могат да се предоставят само заредими модули, съхранени във файл от тип .ЕХЕ. И тъй като практически е невъзможно от тях да се възстанови първичният код на програмата, то нейната безопосност е осигурена в много по-пълна.степан.

Програмите, обработвани с КОБРА, са изградени от команди и функции на МикроФАЙЛ/16-1. В по-редки случаи обаче съществуват и разлики.

Съдържанието на дискетата на КОБРА можете да изтеглите от този линк ==> КОБРА

Един материал на Сандъците – Sandacite.

Лампов RC тонгенератор ТГ2

Този RC тонгенератор e български от главата до петите и е прозводство на вече несъществуващия завод Електроника София от 1961 или 1962 г. Сега в Сандъците – Sandacite мислим да Ви представим малко по-подробно този радиотехнически уред.

RC-тонгенераторът тип ТГ2 е предназначен за произвеждане на нискочестотни синусоидални напрежения в звуковия честотен обхват от 20 до 20 000 хи. Той е необхо-дим при различните видове измервания на нискочестотни усилвателни уредби, електро-акустични апаратури, радиоприемници и телефонни съоръжения, за захранване на измер­вателни апарати и др. Поради високите си технически показатели този тонгенератор е особено подходящ за лабораторна работа.

RC-тонгенераторът ТГ2 се състои от следните части: генератор, усилвател, атенюатор, измервател на изхода и захранваща част.

Генераторът е двустъпален с RC-селективен четириполюсник. Променливият елемент е двоен потенциометър със специална конструкция.

Амплитудата на трептенията на генератора се стабилизира с помощта на баретор.

Усилвателят е също двустъпален и обхванат от дълбока отрицателна обратна връзка.

Атенюаторът е с 4 степени и причинява затихване до 60 dB. Изходното напре­жение на усилвателя се измерва непрекъснато от измервателя на изхода. Калибрирането на изходното напрежение може да се извършва с помощта на специален потенциометър, недостъпен отвън.

Тонгенераторът е оформен в метална правоъгълна кутия с дръжки и капак за безо­пасно пренасяне. В капака е предвидено място за прикрепване на -мрежовия шнур.

Технически данни

честотен обхват  20-20 000 Hz в 3 подобхвата

точност на честотата +2 %. +/-1 Hz

изходяща мощност 1 W

коефициент на нелинейни изкривявания:

К</= 0,5 % при честоти над 50 Hz

К</= 2 % при честоти от 20 до 50 Hz

изходно напрежение от 1 mV до 25 V

точност на изходното напрежение +/- 3 % от крайното деление при 1000 Hz

неравномерност на честотната характеристика +0,5 dB

Изходи:

а)    директен изход  600 омa, симетричен и несиметричен;

напрежение  1 – 25 V, плавно регулируемо ;

изходно съпротивление  100 омa ;

б)    директен изход   150 омa, симетричен и несиметричен;

напрежение   1 – 12,5 V, плавно регулируемо;

изходно съпротивление  25 омa;

в) изход през атенюатор  несиметричен;

напрежение   от 1 mV до 25 V, стъпално и плавно регу­лируемо ;

изходно съпротивление 600 омa;

ниво на собствените шумове по-малко от 60 дб;

напрежение на захранващата мрежа 110, 127,150, 220 V (50 Hz);

консумирана мощност от мрежата 80 W;

електронни лампи 2 x EF22, 2 X EBL21, 5Ц4С, СГ4С;

размери с поставен капак 430 x 320 x 230;

тегло  около 18 кг.

Лампов волтомметър ЛВ3

 

След като в предишната публикация на Сандъците – Sandacite Ви запознахме подробно с българския лампов волтметър ЛВ2, сега идва ред и на следващия в серията уред, но той е доста по-усъвършенствуван! За разлика от предшественика си, този измервателен уред е произведен в завод Електроника София.

ЛВЗ  е комбинирани лампов волтомметър. Този тип устройства позволяват измерването на постоянни напрежения, променливи напрежения до 240 MHz и съпротивления от 5 ома до 50 мегаома.

Комбинираният лампов волтомметър ЛВЗ е построен въз основа на мостов принцип. При измерване на постоянно напрежение се включва високоомен входен делител. При измерване на променливо напрежение то се детектира предварително в отделен диоден пробния. При измерване на съпротивления са предвидени спепиалсн делител и отделен изправител за ниско напрежение.

Волтомметърът е комплектуван с два пробника със сменяеми щифтове. Той е по­ставен в метална кутия с дръжка и капак, което го прави удобно преносим. В капака е предвидено специално място за прикрепване на мрежовия шнур и на измервателните кабели с двата пробника.

Технически характеристики:

Волтметър:

измервателен обхват: 0,1 – 300 волта

точност:

+/- 3 % за постоянни напрежения

+/- 3 % до 20 MHz

+/- 6 % до 240 MHz

входно съпротивление: 13 мегаома (постоянно напрежение)

2,5 мегаома: (50 Hz)

входен капацитет: 5 пикофарада (за ВЧ)

25 пикофарада: (НЧ)

допълнителна грешка при +/- 10 %

колебания на захранващото напрежение: +/- 1 %

Омметър:

измервателен обхват: 5 ома – 50 мегаома

максимална неточност: около +/- 10 %

захранване: 110, 127, 150, 220 V (50 Hz)

консумирана мощност: 40 вата

лампи: ЕСС85, 2 х ЕА960, EZ80

размери (с капака): 205 х 305 х 185 мм

тегло: около 8,5 кг

Лампов волтметър ЛВ2

ЛВ2 е български лампов волтметър, произвеждан от 1953 г. в Слаботоковия завод Климент Ворошилов в София. Съществувал е и експериментален лампов волтметър под названието ЛВ1, който на практика е първият български лампов волтметър, но той никога не е бил серийно произвеждан. Поради това ние от Институт Сандъците – Sandacite пишем ЛВ2 ,,първият български масово произвеждан лампов волтметър„.

И така, нека сега разгледаме подробно ЛВ2!

Ламловият волтметър ЛВ2 е пред­назначен за измерване променливи напрежения със звукова честота. Особено подходящ е при измерва­нето на усилвателни уредби, електроакустична и телефона техни­ка. Поради голямата си чувствител­ност н високото входящо съпротив­ление той е пригоден също така и за индикатор при най-разнообразни измервания с помощта на балансира­ни или небалансирани мостове за променлив ток, ниска честота. Ламповият волтметър ЛВ2 е основан на принципа, залегнал и в експеримен­талния тип ЛВ1, но се отличава от него както по своята по-удобна конструкция, така и по редица подобре­ния и а нововъведения в електричес­ката схема. По своите технически данни ЛВ2 не отстъпва на внасяните дотогава от чужбина уреди ог-то­зи род.

А какви са техническите му характеристики?

Обхватът на измеряемите напрежения е от 0,5 mV до 3000 V, подразделен на подобхвати 10—30—100 и 300 mV и 1—3-10—30—100 и 300 V.

Точността, на измерването (при 1000 Hz) се движи в границите ± 3 % от крайното скално деление за всички обхвати.

Неравномерността на честотната характеристика е под ± 0,3 dВ, в гра­ниците от 20 до 20000 Hz.

Входящият импедаkс е 0,9 мегаома за всички обхвати, което озна­чава 3000 ома/волт при 300 волта r 90мегаома/волт при 10 миливолта.

Капацитетът на. входящия кабел е около 30 пф.

Стабилността на волтметъра е +/- 1 % при 5% колебание в захранващата мрежа. Захранването на уреда мо­же да стане от мрежа с напрежения 110, 125, 150, 220 волта, като кон сумираната мощ е 20 вата.

Всички технически данни се дос­тигат около 15 минути след включ­ването на уреда към захранващата мрежа.

Електрическа схема

Основна част на ламповия волтметър е двустъпалният усилвател за променливо напрежение, изпълнен с лампите 6Ж7 и 6V6C. Усилването му е 1000 пъти (60 dB). Необходи­мата линейност в обхвата 20 хц — 20000 хц (± 0,1 dB) се постига чрез правилен подбор иа режима на лам­пите и на блокиращите и прехвърля­щи кондензатори, както и чрез при­лагане на дълбока отрицателна об­ратна връзка от два вида. Едната обратна връзка е по ток в първата лампа (съпротивление 20), а втората е честотно зависима обратна връз­ка по напрежение от изхода на усил­вателя към катода tea първата лам­па (детайли 34, 35, 37, 38, 39, 40, 41 и 42). Стойността на блоккондензатора (34) влияе върху усилване­то на ниските честоти, а стойността на тример кондензатора (38) — вър­ху усилването на високите честоти. С правилния подбор на техните ве­личини може да се постигне пълно изравняване на честотната характе­ристика на усилвателя. С .помощта на потенциометъра (41) дълбочина­та на обратната връзка може да се регулира, с което се постига и регу­лиране на усилването.

От изхода на усилвателя усиле­ното променливо напрежение със звукова честота се подава на детек-тиране на медноокисенизправител, свързан в схема Грец. Средната стойност на изправеното напрежение се измерва от микроамперметъра (46) с чувствителност 800 микроампера.

Най-голяма трудност при нискочестотни лами носи волтметри пред­ставлява изпълнението на входящия високоомен делител (атеюатор). Употребените съпротивления трябва да отговарят на редица изисквания: голяма точност на стойността (±0,5), висока стабилност по отношение на времето, влагата и температурата, без индуктивност, безкапацитивност и т.н.

Независимо от всички взети мерки, мон­тажните капацитети в делителя не могат да се избегнат и се налага последният да се компенсира честот­но с помощта на допълнителни кон­дензатори, които да уравновесят влиянието на паразитните капаците­ти и да възстановят правилното от­ношение на деление при високите честоти от обхвата. Особено необхо­димо е това при чувствителните об­хвати, където съпротивленията на делителя са най-високоомни и шунти- ращото влияние на монтажните и другите паразитни капацитети е най- силно. С тази именно цел са поста­вени тримеркондензаторите 16, 17 и 18.

Делителят е конструиран по та­къв начин, че най-голямото ефек­тивно напрежение, подадено на ре­шетката на първата лампа, да бъ­де 10 mV за всички обхвати. Ако усилването на усилвателя е точно 1000, в анода на втората лампа ще се получи ефективно напрежение точно 10 волта. Предсъпротивленията 43 и 44 се подбират така, чо при подаденото от изхода ефективно на­прежение 10 волта стрелката на ммкроамперметъpalда се отклони до крайното деление на скалата. По то­зи начин променливотоковият режим на лампите остава винаги еднакъв за всички обхвати.

Измерванията върху вериги, в ко­ито освен променливото съществува и право напрежение, трябва да се провеждат през блоккондензатора, тъй като входът на ламповия волтметър е открит.

Калибриране на уреда

Ламповияг волтметър ЛВ2 е снаб­ден и с едно допълнително удобство. Той съдържа вградено устройст­во за калибриране, което дава въз­можност всеки момент да се прове­ри състоянието на усилвателя и при необходимост усилването му да се нагласи точно на 1000. За тази цел служи допълнителната намотка на мрежовия трансформатор, натова­рена със съпротивлението 51 и да­ваща напрежение от порядъка на 6 волта. При четвъртото положение на ключе за калибриране 3 това на­прежение се подава на измерителна­та система, която, както казахме по- горе, се отклонява до крайното де­ление при напрежение 10 волта. В случая тя ще се отклони до шестото деление. След това ключът за кали­бриране се връща в третото положе­ние, при което същото напрежение се подава в горния край на входния де­лител. Ключът за обхватите (4) тря­бва да се постави предварително на положение 10 волта. При това по­ложение на решетката на първата лампа ще се подаде напрежение 6 mV, което, усилено 1000 пъти, ще да­де в изхода на усилвателя (следова­телно и наизмерителната, система), както и по-рано, напрежение 6 V. Стрелката пак ще се отклони до ше­стото деление. С други думи провер­ката на усилвателя се свежда до то­ва, да се провери дали стрелката на уреда се отклонява до едно и cъщо деление при превключване на ключа за калибриране 3 на четвърто и на трето положение, означено на лицевата плоча е К1 и К₂, при усло­вие, че ключът на обхватите 4 е по­ставен на положение 10 V.

Ако при К2 отклонението е по-малко от това при K1, това означа­ва, че усилването е по-малко от 1000. В такъв случай трябва да се намали величината на отрицателна­та обратна връзка, което става лес­но – с помощта на потенциометъра 41, изведен под шлиц на лицевата плоча. С него показанието при К2 се довежда до стойността на пока­занието при К1. Аналогично се по­стъпва и когато имаме обратния слу­чай. С това уредът е калибриран и ще дава точни показания.

Обикновено калибрирането се на­лага, когадо е уреда не е работено дълго време или когато е заменена лампа или е сменено захранващото напрежение. За да не се въведе до­пълнителна грешка, желателно е преди калибрирането ламповият волтметър да е нормално затоплен. Обикновено това става след 10—20 минути от включването му към мре­жата.

Ламповият волтметър ЛВ2 е по­местен в метална, правоъгълна ку­тия, снабдена с подвижна дръжка и капак. Това го прави удобно и без­опасно преносим. В капака е пред­видено място за поставяне мрежовия шнур и специалния екраниран вхо­ден кабел, с който се комплектува всеки уред.

Входният кабел завършва с изо­лационен накрайник и жило в каче­ството на пробник, необходим за удобство при работа, както и за из­бягване влиянието на външни сму­щения поради голяма чувствител­ност на волтметъра.

Стрелковият уред е със скрито ос­ветление, което служи и за индика­тор при включване. Скалите са три. Едната скала за обхватите, кратни на 10, втора – за обхватите, кратни на 30 и трета — помощна скала за директно отчиташе в децибели. С нейна помощ може много бързо да се оценява относителното усилване или затихване в една система при измервания из областта на електроакуестката или свързочната техни­ка. Особено удобство» представлява скалата за директно отчитане в децибели при снемане честотната ха­рактеристика на даден нискочестотен канал. С помощта на скалата могат да се измерват и абсолютни­те нива на напреженията, отнесени към възприетото условно нулево ни­во 0,775 V, намиращо cе в обхват 3 волта. При това положение обхва­тът 3 волта се характеризира с ниво 0 dB , като нивата на всеки по-го­рен или по-долен обхват се получават чрез прибавяне или изваждане на кръгло 10 dB.

Стрелков1ата система притежава тънка оцветена ножовидна стрелка, която има оптимално затихване. То­ва допринася за бързото, сигурно и точно отчитане.

 

10-те най-ценни български ордена

ОРДЕН СВ. СВ. РАВНОАПОСТОЛИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Учреден е на 18/31 май 1909 г. по повод обявяването на независимостта па България с рескрипт до канцлера на българските ордени, а през февруари 1910 г. е утвърден със специален закон, гласуван от XIV Обикновено народно събрание.

В орденската система на българската държава до 1944 г. той е най-високото отличие. С него се награждават граждански, во­енни и духовни лица, носители на най-високите степени на бъл­гарските ордени, чуждестранни владетели и князе християни,чуж­дестранни държавници със заслуги към България, българи и чуж­денци с общочовешки заслуги.

Съгласно статута на ордена броят на живите наградени с него не трябва да надхвърля 15. Вследствие на предвидените ограничения до 9 септември 1944 г. българските кавалери са са­мо 9, като при това трима от тях са членове на царската фами­лия – нещо съвсем естествено за монархическата държава. През този период с ордена са наградени екзарх Йосиф I, който е и първият носител на ордена, Иван Е. Гешов, д-р Васил Радославов, Иван Вазов, митрополит Симеон и генерал Данаил Николаев.* С ор­дена са наградени и 52 чужденци, повечето от които короновани особи – руският император Николай II, германският кайзер Вилхелм II, австроунгарският император Франц-Йосиф, английският крал Джордж VI, италианският крал Виктор Емануил III, югослав­ският крал Александър I, президентът на Полша Игнаций Мойчицки и др.

Орденът има Голямо и Малко огърлие, които се носят на шия, и степента Велик кръст, която се носи на светлопортокалова лента през лявото рамо.

Голямото огърлие е привилегия на управляващия владе­тел, който е и Велик магистър на ордена, а Малкото се раздава на членовете на царското семейство и чуждестранни владетели. С Великия кръст се награждават висим граждански, военни и духовни лица.

Голямото огърлие се състои от стилизирани пламъци, покрити с червен емайл, върху които са изобразени редуващи се българският национален лъв, вензелът на учредителя и Бурбонската лилия. С помощта на верижка и Серафим (четирикрил ангел) огърлнето е свързано за знака на ордена небесносин летелино- образен кръст с дължина на раменете 75 мм, между конто са изо­бразени емайлирани в червено пламъци, а върху тях – сребърни

А в е р с: в медальон върху раменете на кръста, върху многоцветен фон, подобен на средновековна мозайка, са изобразе­ни славанските първоучители – братята Кирил и Методий. Кирил държи разтворена книга, а Методий – гръцки кръст. Наоколо златен пръстен, в който на латински е изписан надписът EX ORIENTE LUX и са изобразени две петолъчки и стилизирали орнамен­ти.

Върху реверса в червено емайлиран медальон е изобра­зен вензелът на учредителя на ордена, а в пръстена наоколо – датата на учредяването му XVIII majus MDCCCCIX (18 май 1900 г.).

Малкото огърлие има дължина 50 см и се състои от 26 елипсовидни медальона, покрити с червен емайл, наподобаващ пла­мъци, върху които са изобразени последователно редуващи се бъл­гарски лъв и бурбонска лилия. Огърлието е привързано за знака на ордена.

Наградените с ордена получават и неговата звезда, ко­ято е изработена във вид на спебъпен малтийски кръст с топчета по ъглите и с релефни кантове, декориран с релефна плетеница или с точковидна украса. В средата е изобразен серафим с чер­вени криле, а между раменете на кръста – червени пламъци и сре­бърни лилии. Звездата се носи “от лявата страна на гърдите.

Орденът е изработен по проекта на австриеца Хайер фон Розенфелд във Виена.

ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ

Орденът За храброст е не само най-старият, но и най- известният и популярен у нас и в чужбина български орден. В про­дължение на повече от 100 години с него са наградени хиляди храбри български синове и дъщери, които с оръжие в ръка се би­ят срещу чуждите завоеватели. Мнозина от тях загиват,оставяйки навеки записани в пантеона ни безсмъртните, паднали за свобо­дата и независимостта на нашата родина.

Въпреки забраната за създаване на ордени у нас, нало­жена от Търновската конституция, съгласно нейния чл. 59 за про­явени мъжество, храброст и героизъм във време на война „на кня­за се предоставя да отреди един знак за действително отличие“. Като използва прерогативите, конто този член му дава, на 1/13 януари 1880 г. със специален указ българският княз Ал. Батенберг учредява първия български орден, добил по-късно широка по­пулярност под името „За храброст“. В указа за учредяването между другото се казва, че отличието е създадено, за да се възнаградят „заслугите на лицата, които са се отличили във вой­ната“ (Руско-турската освободителна война 1677 – 1878 г.-б. а.) и за поощрение „за в бъдеще на онези, които ше извършат подви­ти на бойното поле“.

Тъй като ордените са непознати у нас до Освобождение­то и няма традиции в това отношение, орденът „За храброст“ ко­пира характерни за ордените на другите европейски държави еле­менти .

Младият български княз Ал. Батенберг, без да има дос­татъчно познания по въпроса за отличията, решава военният ор­ден, който се предвижда да бъде създаден, да има формата и лен­тата на съшествувашия в неговата родина – Хесенското княжест­во – орден ,,За военна заслуга“. Той използва и статута на широко известния у нас руски военен орден „Свети  Георги“ (познат повече като Георгиевски кръст) и след като се консултира със запасния капитан от австроунгарската армия Хайер фон Розенфелд, специалист по отличията, учредява ордена.

Съгласно първоначалния му статут орденът „За храб­рост* има четири степени за офицери и един „особен знак за отличие, установен за награда на нижните военни чинове“ в тристепени. Но оше на 1/13 декември 1885 г. степените на войниш­кия знак по подобие на знака на руския военен орден „Св. Георги“ са увеличени също на четири. През 1886 г. I степен , а в началото на Първата световна война – през 1915 г. – III и IV степен на офицерския орден „За храброст“ са разделени и на но два класа, с което степените и класовете иу нарастват общо на седем. Този брой на степените и класовете на ордена „За храб­рост“ и неговият войнишки знак остават непроменени до 1950 г., когато е създаден новият републикански орден „За храброст“.

С офицерския орден „За храброст“ се награждават офи­цери и генерали за извършени от тях подвизи за проявена храб­рост по време на война.

Великият кръст на ордена е привилегия на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена. С I степен ІІ клас ни ордена се награждават български и чужди генерали, а също и чуждестранни владетели – императори, крале, князе и др. ІІ, ІІІ и IV степен на ордена се дават на генерали и офицери в зави­симост от заеманата от тях длъжност. II степен се дава най-малко на командири на дивизии, III степен I клас – на командири на дивизии или бригади, III степен II клас – на старши офицери и само в изключителни случаи на младии офицери, a IV степен I и II клас – на старши и младши офицери.

Двата класа на IV степен на ордена се дават и без мечове, когато са предназначени за цивилни лица – лекари, санитари, свещеници, капелмайстори и др. – за извършен от тях под­виг на бойното поле.

IV степен на ордена има и миниатюр за ежедневно носене.

С четирите степени на войнишкия кръст се награждават войници и подофицери за храброст, показана против неприятеля. Знакът на Великия кръст на офицерския орден (I сте­пен 1 клас) е отсечен във форма на осмоконечен l малтийски) кръст от бял емайл, със златни кантове и с дължина на раменете 61 мм. Аверс (лицева страна): в червен медальон, поставен между два пресечени с остриетата нагоре златни меча, е изобразен симво­лът на мощта и храбростта на българския народ през вековете разгневен лъв, изправен върху задните си крака. Наоколо – в жълт пръстен – наименованието на ордена, изписано с черни сла­вянски букви ЗА ХРАБРОСТЬ, под него – шестолъчна звезда, обгра­дена с две стилизирани лилии и четири точки. В подобен меда­льон на реверса (обратната страна) е изобразен вензелът на учре­дителя Ал. Батенберг, а в пръстена наоколо – надпис КНЯЗ НА БЪЛГАРИЯ 1879 (на използвания тогава правопис) и две шестолъчни звезди.

Чрез златна княжеска хесенска корона орденът е прика­чен за широка 112 мм светлосиня лента със сребърна ивица в двата края, на която се носи през дясното рамо.

Носителите на Великия кръст получават и звездата на ордена,която повтаря формата и изображенията от аверса, но пръ­стенът около лъва е покрит със зелен емайл, а дължината на ра­менете е 58 мм. Звездата се отличава от знака на ордена и по сребърния обръч около пръстена, изработен във вид на камъни. Носи се от лявата страна на гърдите.

Първоначалната първа степен на офицерския орден,офор­мена през 1686 г. като втори клас на същата степен, се разли­чава от Великия кръст по дължината на раменете, които имат размер 59 мм, и по лентата (широка 40 мм), на която орденът се носи на шия.

В Националния военноисторически музей – София се съ­хранява и една сребърна звезда на ордена „За храброст“, принад­лежала на княз Ал. Батенберг. Тя има форма на ромб с диаметър 70 мм, върху който са поставени медальонът от аверса на ордена и два пресечени златни меча с остриета нагоре.

Втората степен на ордена има дължина на раменете 52 мм и се носи на широка 37 мм лента на шия.

Знакът на ордена III степен I клас има дължина на ра­менете 52 мм (по-късните емисии 53 мм) и няма корона и изобра­жения върху реверса. Макар и твърде рядко се срещат и ордени от същия клас, които върху горното и долното си рамо носят над­писа 1915   1916 или 1915      1917.

Кръстът на III степен II клас, който до 1915 г. е III степен на ордена, има размер на раменете 38 мм (по-късните еми­сии 39 и 40 мм). Върху емисиите от 1915 и 1941 г. годините са изписани и в пръстена с надписа върху аверса.

И двата класа на III степен се носят отляво на гърди­те, като знакът на I клас се прикрепва с помощта на игла, понеже няма лента, a II клас се носи на триъгълна лента.

Знаците на двата класа на IV степен на ордена са покрити с червен емайл и имат сребърни кантове и мечове. Подобно ва I клас на III степен и I клас на IV степен е без лента, корона и изображения върху реверса. Дължината на раменете на IV степен I клас на ордена е 50 мм (на по-късните емисии 49 мм), а на II клас – 39 (40) мм.

Наред с познатите надписи върху раменете на IV степен I клас се срещат и надписи 1915      1916 и 1915   1917 , а в емисията от 1941 г. в пръстена с надписа ЗА ХРАБРОСТЬ се поста­вя и годината. Върху аверса на II клас надписите са два вида – ЗА ХРАБРОСТЬ 1915 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1941. Двата класа на IV степен се носят по същия начин, както и класовете на III степен.

IV степен на ордена има и миниатюр за всекидневно но­сене.

Войнишките знаци на ордена „За храброст“ имат същата форма и изображения, както и офицерските, но са без корона и са отсечени от жълт (I и II) или от бял (III и IV степен) ме­тал. Те имат дължина на раменете 33 или 34 мм и се носят от ля­вата страна на гърдите на описаната по-горе лента, като лентите на I и III степен имат и т.нар. бант.

Надписите въгху реверсите са четири вида – ЗА ХРАБ­РОСТЬ, ЗА ХРАБРОСТЬ 1915, ЗА ХРАБРОСТЬ 1941 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1945.

В различните периоди от своето съществуване орденът „За храброст“ и войнишкият му знак са произвеждани на различни места – първоначално в Русия, а по-късно в Австро-Унгария (Ав­стрия), Германия и у нас – в ателиетата на Никола Събов, Стра­хил Т. Нилошев, Оник Одабашян, Оник Чакъров и Бердж Керестеджиев. В деня на орденския празник – 17/29 април 1880 г. се е състояло първото официално награждаване с ордена. За сво­ите героични подвизи по време на Освободителната война с раз­лични степени на офицерския и воинския орден „За храброст“ са наградени 33 души руси и българи – бивши офицери, унтерофицери и войници, били се за свободата на нашата родина в редовете на Българското опълчение. Между тях са подполковниците Павел По­пов и Константин Куртянов, капитаните Тимофей Розанов и Нико­лай Попов, попучик Стефан Кисов, подпоручиците Олимпий Панов, Никола Генев и Атанас Узунов, а също и юнкерите Андрей Парло- панов, Константин Кисов и др.

Със специален княжески патент от същата дата е награ­ден и служещият по това време в милицията на Източна Румелия щабскапитан Данаил Николаев.

По случай третата годишнина от кръвопролитието боеве при Стара Загора на 19/31 юли 1880 г. се състояло юбилейно честване. По време на тържеството на знамето на 3-а опълченска дружина – Сакарското – за пръв път е връчено първа стенен на ордена. Днес знамето е свята реликва за всеки българин, съхранявано грижливо в НВИМ. Наред с него се пази и орденът „За храброст“, вграден в пиката на зна­мето.

Освен на Сакарското знаме в повече от 100-годишната история на ордена първата му степен е дадена само на трима бъл­гари – Стефан Стамболов, Георги Живков и Сава Муткуров – и на няколко чужденци.

С втората степен на ордена са отличени някои българ­ски генерали, участници в Сръбско-българската, Балканските и Първата световна война – Радко Димитриев, Данаил Николаев,Вла­димир Базов, Никола Иванов, Стефан Тошев и др.

Войнишкият знак на ордена „За храброст“ е раздаден на хиляди български подофицери и войници. Заслужава да бъдат спо­менати имената на храбреците М. Бенковски, Т. Вътев, чиито гърди са окичени с по шест кръста „За храб­рост“.

След 9 септември 1944 г. орденът „За храброст“ продължава да се връчва, но с някои промени във външния вид – лъчът на аверса е некоронован, премахната е и короната,
свързваща кръста с лентата. Сега кръстовете се прикрепват лентите по два начина – с помощта на венец или посредство метално ухо.

След 1950 г. орденът „За храброст“ единствен от старите военни ордени запазва съществуването си в орденската система на България, но вече с нова форма, лента и статут.

ОРДЕН СВЕТИ АЛЕКСАНДЪР

Създаването на един „Александровски орден“ е замисле но от княз Ал. Батенберг още преди идването му в България през про­летта на 1879 г., но попради забраната на Търновската конститу­ция учредяването на отличието се забавя. Едва на 25 декември 1881 г. (6 януари 1882 г.), като се възползва от факта,че кон­ституцията е суспендирана, князът осъществява своята идея и копира съществуващия в Хесенското княжество орден „Филип Великодушни“ – основава ордена, но под името „Св. Александър“. За разлика от пъпвоначалния проект от 1879 г., в който се предвижда да има пет степени, новоучреденият орден освен споменатите степени има и един сребърен кръст, който през 1888 г. с указ е оформен като шеста степен на отличието и със съшия указ е установено и огърлие (вeригa на ордена, а вероятно в края на 1918 г. е създадена и степента Велик кръст“.

През 1686 г. са въведени и категориите с мечове над кръста – за заслуги по време на война и с мечове по средата – за боеви отличия, а от 1668 г. последната категория започва да се раздава и на „лица за заслуги, оказани през усилни и опас­ни времена в мирно време“.

С ордена се награждават военни и граждански лица ‘за държавни заслуги, за храброст и в знак на лично благоволение“ от страна на монарха.

Огърлието (веригата) на ордена „Св. Александър“се раз­дава по два начина – Голямото огърлие е привилегия на управля­ващия владетел и престолонаследниците, а с Малкото огърлие се награждават чужди владетели, членове на техните семейства, ге­нерали, видни политически дейци и др.

Великият кръст, I и II степен се дават на владетели, князе, министри, генерали, висан духовници и др. Съгласно устава на ордена от 1888 г. посочените степени и III степен на ордена може да бъдат раздавани и украсени с брилянти,  но само по лично благоволение на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена.

С III степен на ордена „Св. Александър* се награждават висшичиновници, генерали и полковници, a с IV степен – чи­новници, учени и щабни офицери, но със звание, не по-високо от „Подполковник“. V степен може да бъде получена от чиновници, младши офицери и духовници, a VI – от фелдфебели, подофицери, войници и низши чиновници.

Голямото огърлие на ордена се състои от свързващи се чрез короновани лъвове 30 елипсовидни медальона, в които последователно се редуват два вида изображения – вензелът на учре­дителя на ордена княз Ал. Батенберг и осмоконечен кръст.

Огърлието има дължина 148 см и е изработено от злато. Посредством хесенска корона то е привързано за знака но ор­дена – емайлиран в бяло леополдов кръст със златни кантове и дължина на раменете 53 мм. Златни са и мечовете, ако орденът има такива.

Аверс: червено емайлиран медальон, поставен между ра­менете на кръста, върху който със славянски букви е изписано името на ордена СВ. АЛЕКСАНДРЬ. Наоколо – бял емайлиран пръс­тен, а в него – девизът на ордена и на Хесенския княжески дом, от който произхожда Ал. Батенберг, СЪ НАМИ БОГЬ. Под него две лаврови клончета.

Върху реверса в медальон от бял емайл е изписана да­тата на Освобождението на България от османско робство по стар стил – 19 ФЕВРАЛЯ 1876.

Изображенията върху медальоните но Малкото огърлие са еднакви с тези върху Голямото, но медальоните са покрити с тъм нозелен и червен емайл, а кръстът има дължина на раменете 39 мм. Дължина на Малкото огърлие – 90 мм.

Носители на Малкото огърлие са 13 души, на четирима от които то е дадено с брилянти. Сред наградените са турският сул­тан Мехмед V, канцлерът на Германската империв д-р фон Бетман Холвег, турският престолонаследник Юсуф Иззедин, гръцкият прес­толонаследник княз Константин, румънският княз Фердинанд,сръб­ският княз Александър, генерал-фелдмаршал Хинденбург и др.

Двете огърлиета се носят на шия.

Знакът на Великия кпъст на ордена повтаря изображени­ята върху кръста на Голямото огърлие, но има дължина на раме­нете 55 мм. Чрез златна царска корона кръстът е прикрепен за широка 104 мм пурпурночервена лента, завърша в долния край с розетка и бант, на която орденът се носи през дясното рамо.

Наградените с Великия кръст получават и осемлъчна сре­бърна звезда с размер на диаметъра 90 мм, в средата на която е поставено релефно изображение от аверса на ордена. Когатосте­пента е с мечове, те се поставят над изображението или под не­го в зависимост от категорията.

Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите.

Първоначалната емисия на 1 степен на ордена е еднаква по размери и изображения с Ьеликия кръст с изключение на лен­тата, която е без розетка и бант и е фланкирана по краищата с черна ивица, а диаметърът на звездата е 80 мм.

След създаването па Великия кпъст знакът на І степен получава някои изменения. Кръстът вместо от бял е изработен от зелен емайл. В медальона на звездата е поставен златен българ­ски лъв, пръстенът наоколо е от зелен емайл, а лентата е широ­ка 50 мм. Размерът на кръста е 50 мм, а на звездата – 83 мм.

Знакът на ІІ степен (Голям офицерски кръст) повтаря изображенията па знака на Великия кръст с изключение на разме­рите, които иа кръста са 5о мм, а на звездата – 81 мм. Орденът се носи на шия, а звездата – на лявата гръд.

Между наградените с най-високите степени „Св. Александър“ – Велик кръст, I и II степен, включително и с брилянти, са Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, Константин Величков, Михаил Маджаров, Констан­тин Стоилов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев, генералите Да­наил Николаев, Сава Муткуров, Радко Димитриев, Михаил Савов, Рачо Петров, Никола Иванов, Стилиян Ковачев, Васил Кутинчев, висшите духовници екзарх Йосиф, митрополитите Натанаил, Григо- рий, Авксентий Велешки, Стефан и др.

III степен (Командирски кръст) е еднакъв със знака на 1 степен. Първоначално той се изработва от бял емайл, а след 1908 г. – от зелен, но сега в медальона вместо надпис е изоб­разен българският лъв. Степента се носи на лента на шия.

ІV степен на ордена (Офицерски кръст) повтаря изобра­женията на Великия кръст, но кръстът има размер на раменете 39 мм и се носи от лявата страна на гърдите на триъгълна лента с розетка, която до 1888 г. е оформена като бант.

V степен (Кавалерски кръст) е от бял емайл и има дъл­жина на раменете също 39 мм. Различава се от по-горните сте­пени по сребърните изображения и кантове, няма корона и се но­си на триъгълна лента на лявата гръд.

Шестата степен (Сребърен кръст) е също без корона,има дължина на раменете 37 мм и е изработен от бял мотал. Носи се на триъгълна лента от лявата страна на сърдито.

Между знаците на ордена „Св. Александър“, изработван по време на управлението на Ал. Батенберг, и знаците нв по- късните емисии на ордена се наблюдават известни различия – вър­ху дръжките на мечовете от началната емисия са изобразени пе­рона и две дъбови клончета, които в по-късните емисии отсъстват, шрифтът на надписите в началната емисия е по-разлят, а лъ­вът в емисията, раздавана по време на управлението на Ферди­нанд, носи заоблен щит със саксонски герб. известно различие се наблюдава и в различните степени на ордена от категорията с ме­чове над кръста – в Батенберговата емлсия короната е със спус­нати кисти, а в царските емисии – без кисти.

Автор на ордена вероятно е Хайер фон Розенфелд,близък съветник на княз Ал. Батенберг по въпроса за отличията, а зна­ците на ордена са изработвани и доставяни от частни фирми в Петербург, Виена, Будапеща и София.

Орденът „Св. Александър“ се раздава и след Девети септември 1944 г. Последните награжда­вания с него се извършват на 8 септември 1947 г., а на 15 юни 1948 г. същият е отменен.

Голямото огърлие на ордена:

ОРДЕН ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА

Учреден е на 2/14 август 1891 г. с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени и е предназначен „за всички онези държавни служители, които с примерната си непрекъсна­та служба или с извънредни заслуги са придобили правото на бла­годарността на Отечеството“.

До 1933 г., когато е въведена най-високата степен на ордена – Велик кръст , отличието има шест степени – Голям кръст, Голям офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст.

Великият кръст се раздава на български и чужди държав­ници, а 1 и II степен – на министри, общественици, учени, за­пасни генерали, висши духовници, чужди дипломати. С III степен се награждават висши чиновници, с IV и V – чиновници от по-ниска категория, a с VI – дребни чиновници и служители от най-ниска категория.

С трите степени на Дамския кръст се награждават ди­ректорки, професорки, учителки, актриси, журналистки и др., а след 9 септември 1944 г. и работнички.

Великият кръст на ордена е изработен във форма на пи- зански кръст, емайлиран в бяло и със златни кантове.Дължина на раменете – 75 мм.

А в е р с: вензелът на учредителя, покрит с бял емайл, поставен в средата на червен медальон. В белия пръстен наоко­ло – надпис ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА. Между раменете – по­крити със зелен емайл дъбови клончета и желъди от жълт метал.

Р е в е р с: в аналогичен медальон на раверса – бъл­гарският лъв, носещ заоблен пит със саксонския герб. Първона­чално дъбовите листа и желъдите между раменете са от жълт ме­тал, а по-късно (вероятно след 1936 г.) – се емайлират със зе­лен, а желъдите с червен емайл. В белия пръстен наоколо -над­пис 2 АВГУСТ 1891. Лентата, на която степента се носи през дясното рамо има пирочина 99 или 1U2 мм, заиърова в долния си край с розетка и бант и е бяла, със зелена и червена ивица по двата края.

С помощта на корони орденът е прикрепен за лентата. Великият кръст има и звезда с диаметър 97 мм. Състои се от 8 снопчета златни и сребърни лъчи, всяко от конто е със­тавено от 9 лъча. В средата на звездата е поставен знакът на степента в аверс.

След 1936 г. на наградените с Великия кръст на ордена се раздават и маркезитии звезди, които on но-големи по размепи (диаметър 102 мм) и много по-пренизно изработени.

Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите. I степен на ордена и неговата що ща, която е израбо­тена от сребро, са еднакви по форма и изображения с тези на Великия кръст, но знакът на ордени има дължини на раменете 55 мм, а звездата е с диаметър 84 мм.

Големият кръст и звездата му си носят но същия начин, както и Великият кръст, но лентата му е с широчина 85 (по-късната емисия 90 мм) и няма розетка и бант.

Втората и третата степен са еднакви по размери (54,55 или 56 мм) и се носят на лента на шия, ио втора степен има и ромбовидна лъчиста звезда с диаметър 86 мм, която се носи от­ляво на гърдите.

Великият кръст и първите три степени, но само от цар­ската емисия, раздавана след 1908 г., се дават и с брилянти.

Подобно на II и III степен и IV и V степен са еднакви по размери помежду си (48,50 или 51 мм), но знакът на IV сте­пен е емайлиран, а на V степен е изцяло от бял метал. И двете степени се носят отляво на гърдите на триъгълна лента, но лен­тата на IV степен има и розетка.

VI степен на ордена (Сребърен кръст) е изработена от тъмнобял метал, има размери на раменете 46 мм и също се носи отляво на гърдите на триъгълна лента.

Последните две степени се дават по два начина – с ко­рона и без корона, като степените с корона са по-високи по стар­шинство.

Към ордена е причислен и Дамски кръст, който се състои от три степени – I, II и III, отговарящи на IV, V и VI сте­пен на ордена. Носят се отляво на гърдите на бант и се раздават само па жени.

Знаците на ордена са изработвани и доставяни от ви- енските филми на Г. А. Ьейд, на Й. Швердтнел и на Роте и Нефе.

След 9 септември 1944 г. орденът и Дамският кръст пре­търпяват известна промяна във външния си внд и вместо с колона се дават с венец.

През 1947 г. с министерско постановление те са отменени , но въпреки това в малки количества са раздавани и до 1950 г.

Орден За гражданска заслуга І степен с розетка:

ОРДЕН ЗА ВОЕННА ЗАСЛУГА

Учреден е с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени на 18/31 май 1900 г. в знак на „особено благово­ление към храбрата ни… армия* и се дава на военни лица „за непорочна служба и извънредни заслуги“ в мирно и военно вре- ме.

Първоначално орденът има шест степени – Голам кръст, Голам офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст, а от 1933 г. е въведена и сте­пента Велик кръст, която е по-висока от съществуващите дотогава степени.

С Великия кръст, 1 и 11 отепон се награждават българ­ски генерали в зависимост от .шнманата от тях длъжност, с 111 степен се награждават полковници и подполковници (командири на полкове), с IV степен – майори, служащи в щабовете и капитани – ротни командири, – a с V и VI стенен ротни и взводни ко мандири, със звание до капитан, подофицери, доброволци в Сръбско-бълrapeката война и в Балканските войни, опълченци и др.

Великият кръст на ордена „За военна заслуга“ е изра­ботен във форма на пизански (ключов) кръст от малиненочервен емайл със златни кантове. Между раменете на кръста, чиято дъл­жина е 75 мм, са прикрепени два пресечени с остриетата нагоре златни меча.

А в е р с: червен медальон, в който с бял емайл е изо­бразен вензелът на учредителя, а в зеления пръстен наоколо- на­именованието на опдена „За военна заслуга“. В аналогичен чер­вен медальон на реверса е поставен златен коронован български лъв, държащ заоблен шит със саксонския герб. Наоколо – зелен пръстен с надпис 2 АВГУСТ 1891.

Чрез златна корона орденът е прикрепен за лентата.

Наградените с Великия кръст на ордена получават и не­говата звезда. Тя има диаметър 97 мм и се състои от осем ради­ално разпръскващи се златни и сребърни снопчета лъчи, всяко от които се състои от по пет лъча, върху които е поставеп знакът на ордена в аверс.

Звездата на Великия кръст се носи от лявата страна на гърдите.

Големият кръст на ордена първоначално не се различава от Великия му кръст, но впоследствие, след въвеждането му през 1933 г., получава някои промени. Знакът на кръста е намален по размери и има дължина на раменете 54 мм, лъвът е без щит,а лен­тата на Големия кръст е без розетка и бант и е широка 86 мм.Из­вестни различия претърпява и звездата на 1 степен, която макар че е осемлъчна, е с по-малък размер на диаметъра – 83 мм – и е изпяло изработена от сребро.

II степен (Голям офицерски кръст) и III (Командирски кръст) са еднакви по размери (63 мм) и се носят на лента на шия, но II степен има и ромбовидна (четирилъчна) сребърна звезда с диаметър 98 мм, която се състои от четири снопчета лъчи, а вся­ко от тях от 9 гладки лъча.

От 1908 г. Големият кръст, Големият офицерски кръст и Командирският кръст, а след създаването му през 1933 г. и Ве­ликият кръст на ордена се раздават и с брилянти. ІV и V степен са с еднакви размери (51 мм) и се носят на триъгълни ленти от лявата страна на гърдите, но лентата на ІV степен е с розетка, а изображенията, кантовете и короната на V степен са посребрени.

VІ степен е изцяло посребрена, без емайл и се носи от лявата страна на гърдите също на триъгълна лента. Дължина на раменете – 46 мм.

V и VI степен на ордена се дават и без корона, а във време на война последните три степени се раздават и с лентата на военния орден „За храброст“.

Освен това с изключение на последната степен орденът се раздава и за бойни отличия във време на война, украсен с лавров венец. В тези случаи без изключение IV и V степен се да­ряват само на лентата на ордена За храброст, а пръстенът око­ло медальона на аверса и реверса е винаги от бял емайл.

Орденът се раздава и след 9 септември 1944 г., до 1947 г., когато с министерско постанов­ление е отменен. Ордените За военна заслуга от т.нар. репу­бликанска емисия претърпяват известни промени във външния си вид – на мястото на короната, поставяна между лентата и орденския знак, се поставя венец от дъбови клончета и житни класов^ превързани в основата с две ленти и роза, лъвчето е без корона и е поставено в медальона на аверса, а в медальона на реверса е изобразен българският национален трицвет.

Различните степени на ордена са изработвани във Вие­на – от фирмите на Г.„ А. Шейд и П. Швепдтнер, в Будапеща,а също и у нас – от Н, Събев и Парсамян.

ІІІ степен с розетка:

ОРДЕН ЗА НАСЪРЧЕНИЕ КЪМ ЧЕЛОВЕКОЛЮБИЕ

Учреден е на 15/28 октомври 1908 г. и след учредява­нето на почетен знак със същото име през 1917 г. е причислен към същия. Има три степени – златен, сребърен и бронзов — и се дава „за человеколюбиви и благотворителни дела“.

Медалът е с корона и има форма на правилен кръг с ди­аметър 29 мм. I степен е отсечена от жълт метал, II – от среб­ро, a III – от мед.

А в е р с: образът на владетеля (Фердинанд или Бо­рис IIIj, а наоколо – името и титлата му. Върху реверса в че­тири реда има надпис ЗА НАСЪРДЧЕННЕ КЪМЪ ЧЕЛОВЪКОЛЮБИЕ, заоби­колен от лавров венец.

Медалът се раздава и след 9 септември 1944 г.,до 18 юли 1947 г,, когато с министерско постановление е отменен.

Носи се па триъгълна червена лента, с бяла липи ивици в двата края от лявата страна на гърдите.

Автор на началната медална емисия, която е сечена в Германия, е Паул Телге.

ОРДЕН ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

,,За да ознаменува делото и паметта на великия син на българския народ Георги Димитров“, Президиумът на Народното съ­брание на НРБ учредява на 17 юни 1950 г. най-високия български орден в наградната система на НРБ, който носи неговото име.

Орденът „Георги Димитров“ има само една степен. Дава се „на български граждани и граждани на чужди държави за извън­редно големи заслуги в отстояване на независимостта и свободата на родината, за активно участие в борбата против фашизма и ка­питализма и за изключителен принос в изграждането на социализма и комунизма в Народна република България и другите социалистически страни“. С него се награждават по право и удостоените с почетните звания „Герой на Народна република България“ и „Герой на социалистическия труд“. Връчва им се едновременно със злат­ната звезда на съответното звание.

В средата на ордена в червено емайлиран медальон ре­лефно е изобразен бюст на Георги Димитров, обърнат наляво.Около медальона – бял кант, прекъснат в основата. Долу – симетрично разгъната лента, покрита с червен емайл, а върху пея надпис ГЕ­ОРГИ ДИМИТРОВ. Медальонът е заобиколен от два реда житни класо­ве, чиито пърхопе се разделят от миниатюрна петолъчка. В осно­вата им – кръстосани сърп и чук върху зъбно колело. Петолъчката, сърпът и чукът, а също и двете ленти, с които са препасани кла­совете, са покрити с червен емайл. Всички останали изображения са от жълт метал.

Орденът има овална форма с размери 45×42 мм и се носи от лявата страна на гърдите на малиновочервена лента, каптирана с алена ивица от двете страни.

Изработва се в държавния монетен двор в Софня.

Началният проект на ордена е дело на скулптора Кирил Лазаров. Впоследствие Оник Одабашян – художник-гравьорът,който спечелва конкурса, обявен за изработката на ордена – внася ня­кои частични изменения и допълнения към първоначалния проект. Той поставя белия кант около медальопа с образа на Георги Ди­митров и оцветява с червен емайл лентата с надписа в основата и пресечените сърп и чук, които в началния вариант на К. Лаза­ров са щамповани в метала и почти не личат, като по този начин приповдига изображенията. В този вид орденът е даван до 1990 г.

ОРДЕН СТАРА ПЛАНИНА

Учреден е с указ на 4 август 1066 г. и се дава на ,,държавни ръководители, ръководители на правителства,министри, дипломати, политически, обществени, културни и стопански дейци, граждани на други страни, които имат извънредно големи за слуги за установяването, укрепването и поддържането па близки и приятелски отношения с Народна република България и за укрепването на мира с народите“.

На наградените лица орденът може да бъде връчен с дои то или без лента. С лента няма степени, а без лента е с две степени. Всяка от тях притежава и категориите с мечове и низ мечове.

Орден „Стара планина“ с лента се дави на държавни гла­ви и министър-председатели. Неговият знак представлява петко- нечна емайлирана от двете страни звезда със златни кантове. Чрез златно лъвче, намиращо се над петолъчката, тя се прикреп­ва под напречния бант в долния край на широка лента. Звездата е изработена от злато и се носи на бяла лепта с български три- кольор в единия край през дясното рамо.

Наградените с тази степен на ордена получават и вто­ра петолъчна звезда, покрита с бял емайл и с металически рам­ки по края. диаметър – 72 мм. В средата – зелен емайлиран пръс­тен с жълти кантове и златен надпис в него СТАРА ПЛАНИНА. Звездата е монтирана върху златни стилизирани лъчи, показващи се между лъчите на петолъчката. Изработена е от злато и се но­си на гърдите.

С орден „Стара планина“ без лента се награждават ми­нистри, политически, обществени и културни дейци. Знакът му е комбинация от двете петолъчни звезди на ордена с лента. Въпре­ки официалното название „без лента“ той има бяла лента, фланкирана от едната страна с български трицвет, и се носи на шия. По размери, форми и изображения орденът без лента е еднакъв със звездата на същия орден с лента, която се носи на гърдите, но стилизираните лъчи са сребърни. Лъвчето и останалите елементи се изработват също от сребро, но са позлатени, а мечовете на категорията за военни лица са между звездата и лъвчето, ка ко­ито са прикрепени, и са кръстосани с обърнати нагоре върхове.

II степен се различава от I по това, че всички еле­менти на звездата са сребърни, а емайлът е червен. С покритие от червен емайл са и буквите на надписа в пръстена, който за II степен е бял.

Орденът има и миниатюр за всекидневно носене с диа­метър 22 мм.

Проектът на ордена е дело на авторски колектив, ръко­воден от з.х. Валентин Старчев и Крум Дамянов, а знаците му са изработени в Държавния монетен двор.

В списъка на наградените с орден „Стара планина“ с лен­та първи е Исмаил Ел Ахзари, а с ордена без лента – Сайед Ахмед Нуктар – судански политически дейци, наградени на 20 сеп­тември 1967 г.

ОРДЕН МАДАРСКИ КОННИК

Граждани на други държави – „дипломатически представители в нашата страна,  обществени, военни и други които имат особено големи заслуги за установяването и развитието на приятелски отношения с Народна република България“, – се награждават с орден „Мадарски конник“. Той е учреден с указ на Президиума на Народното събрание на 4 август 1966 г. и има две степени – I и II – и категориите с мечове и без мечове, съответно за военни и граждански лица.

Наименованието на ордена идва от миниатюрното изобра­жение на Мадарския конник върху знака на ордена, който има форма на бял емайлиран петоъгълник, заобиколен от пет снопа по­златени лъчи, оформени като петолъчна розета. Мечовете на ка­тегорията за военни лица се намират над розетата и са кръсто­сани с върховете нагоре. Диаметърът на ордена е 50 мм, а диаметърът на използувания за всекидневно носене миниатюр на орде­на – 20 мм.

Двете орденски степени са изработват от сребро и по форма, размери и изображения са напълно еднакви. Втората сте­пен се различава единствено по лъчите на розетата, които са сре­бърни.

Орденът се носи на шия на бяло лента, каптирана с бъл гарския трицвет. Изработен е по проект но колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов в Държавния монетен двор – София.

Първият отличен с „Мадарски конник“ – І степен е д-р Карой Нрат, посланик на Унгарската народна република в на­шата страна от 1963 до 1966 г. Награден е на 3 декември 1966 г. Първи носители на останалите степени и категории на ордена са судански граждани.

ОРДЕН НА РОЗАТА

Вторият български орден, предназначен само за граж­данки, който съществува Народна република Ьългария- „Орден на розата“, е учреден на 4 август 1966 г. Той се да­ва на чужди гражданки, за „големи заслуги към Народна републи­ка България, за укрепването на мира и дружбата между народите и [за] значителен принос в социалния прогрес“.

Има две степени – златен и сребърен.

Орденът е с форма, сведена до кръг с диаметър 40 мм. В средата му – елипсовидна плочка със златни бордюри, покрита с ромбчета от червен емайл, а върху нея – позлатена,релефно из работена роза. Плочката е поставена върху розета, състояща се от 10 снопчета лъчи, всяко от които е образувано от по три лъ­ча. Четири от снопчетата имат по-къси лъчи с триъгълен връх, а върховете на останалите са с форма на лястовича опашка. За все кидневно носене орденът има миниаткр с диаметър 18 мм.

„Орден па розата“ – сребърен – се различава от злат­ния единствено по това, че с изключение на розата, която е по­златена, пелият е от сребро.

Отличието се носи от лявата страна на гърдите на но­сач, имаш формата на симетрично развята лента, позлатен или по­сребрен за съответната степен, като и двете се изработват от сребро.

Автор на орденския проект е колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов, а знаците на ордена се изработват в Държавния монетен двор в София.

За пръв път Орден на розата – златен – е връчен на 11 юни 1908 г. Наградената е Жоржет Буанга, председателка но Революционния съюз на конгоанските жени.

---

Литература:

Петров, Тодор Петров. Български ордени и медали :. [Изследване] /. София :, Воен. изд.,, 1982., 160 с., 32 л. ил. ;