Статии – Стара техника

Български електромобили в Сандъците – Sandacite!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в.к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 95, 13 май 2016 ==> кликни тук.)

В нашата страна преди повече от 50 години вече е имало разработени, тествани и действащи електрически коли! Не вярвате? Но да, така си е, и в тази статия Ви очаква информация за тези интересни машини. Още преди 50 години хората са разбирали нуждата от екологичен транспорт. „Замърсяването на въздуха,  и задръстването на улиците са злини, с които е все по-трудно да се борим“, пише в статия по „електромобилния въпрос“ от 1968 г., поместена в култовото списание ,,Наука и техника за младежта“.

Пионер

Още в началото на 1950-те г. в Обединението по електротехническа промишленост (ОЕП) „Елпром“ започват разностранни проучвания по конструиране, изработване и производство на електрически коли. Тези развойни дейности не се движат със светкавична скорост и затова едва през 1967 г. в НИПКИЕМ (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по електрокари и мотокари) се появяват два прототипа на електромобил – лек и товарен. Ето снимка на единия от тях:

Използваните при тях оловни акумулаторни батерии позволяват максимален пробег от около 60 км със скорост на движение 20-25 км/ч. Названието на електромобила е „Пионер-63“.

Конструкторите не са доволни от постигнатия резултат и затова почти веднага се появява втори образец.  Новият „Пионер“ е подобрен и отново разработка на НИПКИЕМ. Описан е като „малка и повратлива, икономична и бездимна електрическа кола“ (на първата снимка). Това е двуместен електромобил. Електродвигател с мощност 6,3 kW осигурява на колата максимална скорост до 55 км/ч, а общото тегло (заедно с акумулаторните батерии) е 850 кг. Ето още 1 снимка, вероятно пак е негова:

Както първият, така и вторият Пионер са показани на Пловдивския панаир – през 1967 и може би през 1968 г. За сравнение – един от днешните водачи в разработката на електромобили БМВ представя първата си електрическа кола – купето BMW 1602 Elektro-Antrieb – през 1972 г.

Намерихме и данни за конструкторския колектив на двата Пионера. Ето: ръководител на колектива – проф. инж. Благой Петков, зам.-ръководител – проф. инж. Георги Георгиев, отговорен конструктор на каросерията – ст. н. с. ІІ ст. к. т. н. инж. Евгени Танчев, отговорен конструктор на управляващия мост – ст. н. с. инж. Петър Захариев, отговорен конструктор на задвижващия мост – инж. Георги Достин, отговорен конструктор на електроинсталацията – ас. Гъркова. Данните и снимките ни бяха предоставени от Юлиана Танчева, дъщеря на инж. Евгени Танчев, за което много сериозно ѝ благодарим!

Електрическият Москвич

През 1967 г. към БАН е създадена Централната лаборатория по електрохимични източници на ток (ЦЛЕХИТ). През 1969 г. там е изработено оригинално откритие, което ляга в основата на третия и най-усъвършенстван български електромобил в периода до 1990 г. Става дума за въздушно-цинковата батерия, при която (най-общо казано) електричен ток се получава посредством химична реакция между цинка и кислород от въздуха (изгаряне на цинковите електроди). Когато батерията се изтощи, електродите трябва да се сменят. Добре е да отбележим, че електрокар на ЦЛЕХИТ с прототипни цинково-въздушни батерии прави първия си пробен пробег (220 км) 6 месеца преди прототипа на General Motors! До този момент в световните публикации не е описано прилагане на подобен тип батерии в електромобилите.

Ето тук може да се види сравнение между българската батерия и конкурентни разработки от САЩ и Япония – съответно на Форд и Хитачи. Тази таблица се намира в статията ,,Похвално слово за ЕлМо`70″ от сп. ,,Наука и техника за младежта“ (1970 г.), чийто пълен архив ние скенирахме и може да изтеглите оттук. Виждаме ясн, че своите киловатчасове българската електромобилна батерия е почти 2 пъти пред японската и далеч изпреварва американската на Форд – 40 киловатчаса срещу 24,9 и 5,75 съответно! Едно наистина чудесно постижение. Да не говорим, че е и с над 1/3 по-лека от японската разработка – 400 срещу 697 кг!

Интересен е показателят ,,специфична енергозапасяемост“, който измерва колко килограма са ,,нужни“ на батерията, за да осигури на ползвателя си 1 ватчас. :)

През същата тази 1970 г. специалисти от няколко института започват работа по преустройството на руския комби/универсален автомобил Москвич 426 в електрическа кола (т.н. ЕлМо`70). Конструктори са  н.с. инж. Здравко Стойков, н.с. Веселин Монев и н.с инж.-химик Карекин Хампарцумян. Задният двигателен мост, колелата, барабаните и спирачките са изцяло заимствани. Електродвигателят е постояннотоков, има мощност 9 kW, 85 % КПД, 2300 об/мин и е българско производство. Той е вграден в моста, на мястото на диференциала. Ел-двигателят е свързан полуоските посредством планетарни редуктори с предавателно съотно­шение 1:4,67. В багажника отзад е монтиран вентилатор, захранван от батерията. Батерията осигурява 80 волта напрежение. Електрическият Москвич 426 е произведен в пловдивския завод за електрокари на Балканкар – Рекорд, който (поне той) работи и досега.

Благодарение на новата батерия ЕлМо`70 достига с едно зареждане пробег от 240 км при скорост 60 км/ч. Вярно е, че в тогавашната световна практика са постигнати и по-добри резултати, но при такова сравнение трябва да се има предвид разликата в механиките и теглото на самите електромобили. Дори не е все едно дали една и съща батерия ще задвижва двуместна или четириместна кола.

Ето още 1 снимка на Москвича, от руския сайт Rg.ru (Автопарк).

От друга страна, батерията съвсем не е лека и претоварването на задния мост с около 250 кг спрямо това на образеца Москвич 426 налага усилване на задните ресори. Самият електромотор тежи 65 кг. Задните гуми (с товар 535 кг всяка една от тях) се оказват на границата на допустимия максимум. Отделно, огромната батерия заема практически целия багажник и колата се лишава от него. И така, ЕлМо`70 има следните данни:

Тегло без батерия – 950 кг.; с батерия – 1370 кг

Полезен товар (4-ма пътници) – 300 кг

Мощност – 12 к.с.

Натоварване на предната ос (с батерия и пълен товар) – 600 кг

Натоварване на задната ос (с батерия и пълен товар) – 1070 кг

При първото изпитание на електромобила възниква авария в импулсния регулатор (елемента, подаващ „газ“ – напрежение на електродвигателя). След това схемата е променена и през м. май 1970 г. ЕлМо`70 отново прави тестов пробег на Околовръстното шосе – този път изцяло успешен!

В споменатата по-горе статия е разказан интересен епизод – пътен полицай спира колата, озадачен от липсата на обичайния шум на двигателя.

В началото на 1970 г. в ЦЛЕХИТ по подобен начин се прави и преработка на известния Трабант 601. Едва в края на 1980-те г. обаче в „Балканкар“ е създадена програма за проектиране и производство на електромобили за широка употреба. Такива никога не виждат бял свят, но за тях са били разработени специализирани тягови оловни акумулатори и необходимите инструменти за масовото им производство.

Но нека да завършим с най-хубавото – през последните няколко години различни български фирми демонстрираха свои разработки на електромобили. Искрено им пожелаваме успех!

---

Статията е публикувана от автора за първи път във в.к Fibank News, брой 95, 13 май 2016 ==> кликни тук

Днес в Сандъците – Sandacite Ви разправяме исторически любопитки…

…а именно – малко любопитни факти за ТЕЛЕГРАФА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ! :)

От средата на ХІХ век нататък Западна Европа започва да оказва все по-голям натиск върху мудната и изостанала Турска империя да прокарва телеграфни линии. Турците обаче със страх подхождали към новото техническо средство и с удоволствие предоставяли на чужденци както построяването и обзавеждането, така и обслужването на телеграфните станции!

За сметка на това пък откриването на станциите е ставало с парадност и особен цере­мониал в присъствието на видни представители на турската власт. При откриването на телеграфа в Одрин (втората линия след Ру­се — Варна е Одрин — Цариград) един ходжа отправил гореща мо­литва към аллаха да помогне на султана да придобие още по-ценни неща за държавата. Тъй като това ставало не с помощта на все­вишния, а с френски капитали, ходжата се помолил и за преус­пяването на френския император с достойните нему съюзници…

Телеграфните артерии се обслужвали главно от чужденци: французи, левантийци, арменци и гърци. Докато се приспособи турската азбука към морзовите знаци, телеграмите се написвали и разменяли на френски език. По-късно службата се разделила на две — с турски и френски телеграфни линии. Между отделни населени места дори се проточили и отделни кабели.

Телеграфът първоначално служел само на властта и военните гарнизони. Първата разменена телеграма между Цариград и Одрин е известила за падането на Севастопол през Кримската война.

Първата телеграфна линия у нас  прокарана между Варна и Русе в края на Кримската война (1856 г.), а за общо ползване от населението на империята телеграфната служба била открита през 1861 година. Турските чиновници, които постепенно заемали местата на чужденците, не могли да се научат да работят сигурно и бързо. С малки изключения te не умеели да предават по слух. Изобщо, работели с характерен за тях източен мързел. Когато тур­ският телеграфист не бил склонен да приеме някоя телеграма от обикновен подател, той го посрещал с думите: «Хава бозук— телеграф йок!» (Времето лошо — няма телеграф!»)

Но едва ли бихме имали пълна представа за турската поща и телеграф, ако Феликс Каниц не ни беше оставил следното цве­тисто описание на сливенската поща:

«Макар и търговското движение на Сливен да беше значи­телно, аз намерих тамошната поща и телеграф в едно помещение, което не се поддава на описание. Отначало помислих, че моят во­дач, едно ханско момче, ме е криво разбрало. Минавайки през един смърдящ двор и още по-лошо вонящ конски обор, дойдохме до една ниска врата, която се отвори, след като многократно по­хлопахме. Прозяващият се пощаджия, чийто кеф за негово голямо недоволство аз бях нарушил, ме запита какво искам; телеграфи- стът обаче си хъркаше в най-непринудено неглиже върху мръсен миндерлик, из който навсякъде се подаваше сламата, а часът беше вече 11 преди пладне, по което време идваха често телеграми. В тяхната малка стаичка царуваше безгранично безредие. Писма, пакети, конска сбруя, фенери и пр. лежаха на земята като в някой килер едни върху други. Аз виждах прочее живо пред очите си защо турската поща и телеграф страда от такава голяма и невдъх- ваща никому доверие несигурност и ни най-малко не се учудих, че въпреки всичките търсения не можаха да се намерят адреси­раните ми за Сливен писма . . . Възмутен, аз напуснах тази чудна поща и си взех обратно писмата, които бях предназначил за изпра­щане, за да ги изпратя по по-бавния, но във всеки случай по-си­гурен частен път през Шумен за Дунава.»

Западните държави настоявали Турция да поддържа добра телеграфна мрежа и покрай Дунава (за предпазване от русите), и във вътрешността на страната. Едновременно с Русенско-Вар­ненската телеграфна линия Турция предприела свързването на Цариград с Белград, а оттам с Виена, Париж и Лондон.

През Априлското въстание телеграфът изиграл коварна роля — по него пазарджишкият паша съобщил веднага в Цари­град сведенията за готвеното въстание, съобщени му от предателя Ненко Стоянов. Но не бързайте да намразвате мъртвата техника, защото телеграфът пък е спасил самия Пазарджик. Не точно теле­графът, а един смел телеграфист — Ованес Соваджян.
По заповед на Сюлейман паша при наближаването на руските освободителни войски към Пазарджик турците насила изгонили през един студен декемврийски ден цялото население и го подкарали към близка до града местност. Майки оставяли в рововете край пътя свидните си рожби, защото знаели, че ще бъдат избити. Чакало се само съобщение от Цариград. Два дни преминали в очакване. Смърт или свобода? Около началника на гара Пазарджик— арменеца Ованес — с нетърпение се разхождал главнокомандващият Сюлейман паша. Посред нощ телеграфът затракал. Точка-тире, тире-точка. Обиграното ухо на телеграфиста ловяло звуците преди удара: «Пазарджик да се опожари, а събраното население да се подложи на сеч!» Ованес пребледнял, но се овладял навреме. Изгубилият търпение Сюлейман паша този път спокойно очаквал разгадаването на знаците. И в един миг Соваджян е осенен от мисъл, граничеща с безумството. Хладнокръвно той предал на пашата точно обратния текст – ,,Пазарджик да се запази, населението да се разпусне!“

След Освобождението спомените за ленивите турски телегра- фисти бързо се забравят. Зад телеграфните апарати застават мла­ди голобради момчета — българчета, и започват под ръководст­вото на русите да почукват все по-смело и по-смело точките и ти­ретата. Сред момчетата се появяват и първите българки-телеграфистки.

На снимката: телеграфен стълб в София преди Освобождението, източник сп. Природа. и наука.

Още един български принтер в Сандъците – Sandacite!

В предишна наша публикация Ви бяхме запознали с Български принтери Минипринт 45 и 77, произвеждани през 1973 г. Техният събрат Минипринт 25 (1971 г.) има малко по-различно приложение.

Създаден е, ,,за да се задоволи нуждата от печатащи устройства, съобразени с изискванията за електронно управление, които да са евтини и леки за обслужване“.

Използвал се е  в контрола над различни производствени процеси и при работа с измервателна и електронноизчислителна техника. По-точно, е отпечатвал цифрова информация за протеклата дейност върху хартиена лента при невисоки скорости на печат (до 1 ред в се­кунда).

Принтерът Минипринт 25 е малогабаритен, безшумен, с малка консумация на електрическа енергия, при минимален брой движещи се части и е приго­дено за вграждане в различни електронни уреди и устройства. Такъв е монтиран в българския калкулатор Елка 25. Монти­ран е в собствена кутия (горната фигура) и може да бъде и външно свързано към електронния уред посредством кабел с куплунг.

Технически данни:

Минипринт 25 е устройство за паралелен печат със стъпково управле­ние на избора на информация при следните данни:

• максимална скорост на печат — до 1 ред/s;
• капацитет — 14 разряда, от които 13 цифрови и 1 знаков; всеки разряд притежава 11 позиции (за цифровите разряди от 0 до 9 и за­петая) ;
• електродвигател — асинхронен, работещ периодично (ПВ режим), 45 W 220 V±10 %, 50 Hz;
• управление на избора на информацията за отпечатване: паралелно, стъпково, чрез серия електрически импулси, подавани към всеки разряд с амплитуда 22 V+15 %, при 220 mА, продължителност на единичния импулс 15 ms и честота 22 до 25 Hz; възможно е и серийно управление чрез последователно подаване на импулсите към отделните разряди;
• управление на отпечатването и транспортните операции — от еди­ничен електрически импулс с амплитуда 22 V+15 % при консумация 170 mА и продължителност 100 В устройството е предвидена елек­трическа верига „край печат“, която се затваря след извършване на от­печатването;
• цветна лента: черна 13 min по DIN;
• хартиена лента: 60 mm ширина при максимален диаметър на хар­тиената ролка 80 mm;
• габаритни размери: без кутия 90 x 180 x 113 mm (с кутия 110 x 190 x 120 mm)

• маса: без кутия 2,2 kg, с кутия 2,4 kg

Още при създаването си Минипринт 25 е патентован в редица други страни, за са предотврати нерегламентираното му производство извън България.

А ето и един друг, доста по-нов български принтер:

Български матричен принтер Бултекст 200

See more

Стари електрически табла в Сандъците – Sandacite!

Неотдавна, в една друга статия, Ви разказахме за продукцията на известния Завод за електрически табла Добрич. Показаните там табла датираха от втората половина на 70-те и от 80-те години. Сега обаче успяхме да се сдобием с информация за български електрически табла, произвеждани през 1950-те години, и използвани в различни обществени сгради и предприятия. Даже, както личи от горната снимка, на някои места те все още служат вярна служба. 

Поначало таблата се подразделят на видове по признаци. Ето какво по-точно имаме предвид:

Според средата, в която се инсталират, таблата биват: за сухи, влажни, прашни или взривоопасни помещения.
Според предназначението си таблата се разделят на:
а) пускови — за командване на отделни електроднигатели и апарати;
б) разпределителни, които биват етажни или цехови — за разпределяне на токовите кръгове при инсталации за осветление и двигателна сила – и
в) главни — свързани с входящия захранващ кабел или въздушен ракордеман на предприятието, предназначението на които е да захранват отделните разпределителни табла в сградата.

Фиг. 2. Реклама на КАВН Толбухин от 1988 г.
Според вида на материала, от който е направена основната плоча, таблата биват: мраморни, от желязна ламарина, турбонитови и др., а според начина на конструкцията им — табла за монтаж на стена и стоящи. Таблата за монтаж на стена могат да бъдат за открит или закрит монтаж, за неподвижно монтиране — фалтови или монтирани на шарнир. Освен това таблата в сухите помещения могат да бъдат монтирани открито на стена, или скрито — в специално пригодена за целта ниша.
Таблата, които нямат лостови прекъсвачи, се поставят обикновено на височина около 2 м от пода, а тези, които имат прекъсвачи, се монтират на 1,50 м. Малките разпределителни табла до 3—4 изходящи линии и фалтовите табла се монтират неподвижно — скрито или открито. При закрит монтаж е необходимо дебелината на стената да бъде 20—25 см. Когато електрическите връзки на таблото са изпълнени от задната му страна и ако то не е много голямо и тежко, монтира се вертикално на шарнир, така че да може да се отваря на 90°. При по-големи табла и тънки стени, ако съседното помещение позволява, стената зад таблото се изрязва изцяло, а то се монтира неподвижно с ревизионен капак отзад. Дървените каси на таблата трябва да бъдат импрегнирани с огнеустойчиви противопожарни препарати.

1. Мраморни табла. Мраморните табла трябва да бъдат 20—25 мм дебели и добре полирани, за да се избегне овлажняването им. При това мраморът трябва да бъде чист от метални жички, за да не бъде токопроводен.

Фиг. 3. Фалтово табло
2. Фалтови табла. Те имат стоманена конструкция и се състоят от две ъглови вертикални парчета, напречно на които са заварени шини от плоско желязо, върху които се монтират предпазителите и прекъсвачите. Върху фалтовите табла се монтират ЕЦ или УЦ предпазители, като скачването на проводниците става отпред. Таблата се монтират открито върху стена или в ниша с рака, върху която се поставя желязна или дървена врата. Фалтовите табла трябва да бъдат задължително заземени, респ. занулени.

3. Стоманени стоящи табла. Делят се на открити стоящи табла и на шкафови табла.
а) Открити стоящи табла. Нормалните размери на тези табла са: височина 2 м, дълбочина 0,5—0,7 м при дебелина на ламарината 3 мм. Полетата на стоящите табла се правят от 0,60 до 1 м. широки, а рамката — от ъглова стомана с размери 45 х 45 х 4 мм. Нулевата шина се поставя на изолатори, но добре е тя да се за¬вари към стоманената конструкция на таблото. На лицевата страна на таблото се монтират дръжките на индиректните прекъсвачи, измервателните уреди, волтметровите превключватели, бутоните за далечно командване, дръжките на реостатите,сигналните лампи и надписните табелки.
На гърба на таблото се монтират прекъсвачите и предпазителите, които обикновено до 60 А, са ЕЦ, а за по-големите мощности— тръбни. Странично таблата се ограждат с металическа решетка. В горната част на таблото върху подпорни изолатори се монтират шините, които се боядисват в жълто, зелено и червено съобразно реда на фазите. Подреждането на апаратите става в следния ред: най- отгоре на височина 1,80 м се поставят измервателните инструменти, след тях на височина 1,50 м от долната част на таблото се поставят на една линия прекъсвачите. Пред таблата се оставя манипулационен коридор най-малко от 1,20—1,50 м. Зад таблото и встрани от него се оставя проход от 80—100 см, необходим за обслужването му. Изходящите линии могат да бъдат изведени на долната част на таблото, като се поставят по пода в газови тръби в циментова замазка или на горната част на таблото на стоманена скара. Входящите и изходящите кабели се поставят в канал. Електромерите се монтират на гърба на таблото.

Фиг. 4. Стоящо табло стоманена конструкция
Помещението за главното табло трябва да бъде светло, проветрено, с под от циментова замазка, върху която е за препоръчване да се постави линолеум. През помещението на главното табло не трябва да преминават водопроводни или канализационни тръби и сифони. Пред и зад таблото се поставят гумени диелектрични килимчета за напрежение 1 кв или дървена изолационна скара. Стоманената конструкция и нулевата шина на таблото се заземяват.

б) Шкафови табла. Шкафовите електрически табла се правят от стоманена ламарина с дебелина 2 мм. Цялата апаратура се монтира на винкелова конструкция, поставена във вътрешността на шкафа и заварена към нея. Апаратурата се прикрепва във вътрешността на таблото върху заварени към скелетната конструкция напречници от плоски шини или профилна стомана. Вратата на шкафовите табла, уплътнена с гума, придава особена херметичност на таблото. Шкафовите табла са подходящи за монтаж в немного влажни и прашни помещения. На долната фигура е показан външният вид на шкафово табло.

Фиг. 5. Табло шкаф

4. Капсуловани табла. Капсулованите табла представляват стоманени или чугунени добре уплътнени кутии, в които се поместват електрическите съоръжения — предпазители, прекъсвачи, шини и др. Произвеждани са и табла с по-лека конструкция от силумин. Уплътняването на кутиите се постига чрез лоена набивка или гумена лента, която се поставя в направения околовръстно на капака канал, след което капакът се притяга добре с винтове към кутията.
Капсулованите табла са противовлажни и механично устойчиви. Те се прилагат като разпределителни табла до 500 волта напрежение в промишлени, минни и др. предприятия, където инсталациите трябва да бъдат предпазени от влага, пожар, механически удари, химически пари или от други вредни влияния.

Фиг. 6. Капсуловани табла
Входящите и изходящите линии се свързват към кутиите чрез стоманено-панцерови тръби, кабели или кабелоподобни проводници. Свързването между отделните кутии става направо чрез непосредствено скачване на кутиите една към друга и уплътняване на гнездата им.
Всяка кутия се свързва с нулевия или заземителния проводник на инсталацията като предпазно средство срещу допирно напрежение

А ето я и статията, за която Ви говорехме в началото:

Завод за ел табла Добрич

See more

Стари български акумулатори в Сандъците – Sandacite!

В тази статия ще обърнем внимание на някои мнооого стари български електрокарни акумулаторни батерии, произвеждани през средата на 1950-те години.

Както знаем, за задвижването на електрокара се изпол­зва електродвигател за постоянен ток, захранван от акумула­торна батерия. Съществуват различни типове акумулаторни ба­терии за електрокари в зависимост от условията, при които работят електрокарите и тяхната товароподемност.

Почти навсякъде акумулаторите за електрокари се разде­лят на типове според номиналното им напрежение, капацитет, по максималните им размери, по използваните сепаратори и вида на положителните им плочи.

По врмето, което споменахме, в България се произвеждат акумулаторни ба­терии за електрокари с капацитет 160 ач (40 х 4 ЕК-225 и 20 х 4 ЕК-225), които съответстват на акумулаторните бате­рии тип 4 AFA-Ky 225, произвеждани в Германия.

Акумулаторната батерия за електрокари тип 40 х 4 ЕК-225 (горната илюстрация) се състои от 40 елемента, поместени в дървен сан­дък. Елементите се съединяват помежду си последователно, така че номиналното напрежение на батерията е равно на 80 волта. Капацитетът й при петчасово разреждане е равен на 160 амперчака.

Устройство на отделен елемент тип ЕК-225:

1 — кутия; 2 — положи­телна плоча; 3 — отрица­телна плоча; 4 — дървен сепаратор; 5 – гребен; 6 — хлорвинидов сепара­тор; 7—призма; 8— капачка

Всеки отделен елемент (горната фигура) се състои от четири положителни и пет отрицателни плочи с размери: на поло­жителните — 180/225 мм, на средните отрицателни 181/225 мм и на крайните отрицателни 175/225 мм. Дебелината на положителните и вътрешните отри­цателни плочи е 5 мм, а на външните отрицателни — 2,7 мм. Плочите са ре­шетъчен тип и са разделени помежду си чрез два сепаратора: единият пред­ставлява надупчен вълнообразен хлор- винилов лист, а другият — тънък фур- ниров лист от яворово дърво. Хлорвиниловият сепаратор се поставя към страната на положителната плоча, а дървеният — към страната на отрица­телната плоча. Блокът от положителни и отрицателни плочи заедно със сепа­раторите е поставен в ебонитов или пластмасов съд, така че крачката на плочите да лягат върху напречните ребра (призми) на дъ­ното на съда.

Отделните елементи се свързват в батерията последова­телно посредством пооловени медни мостове и също такива болтове.

А сега защо да не прегледате и…

https://www.sandacite.bg/български-акумулатори-балканкор/

Ето каква е историята на осветлението в София, разказана в Сандъците – Sandacite!

Орлов мост с един от първите фенери 1890 г. в дъното – Нар. събрание

Малко след Освобождението на България София изобщо не приличала на съвременен за века си град. Тук не става дума  за това, че къщичките били малки и с кладенци по двора, или че по таваните им се развивала многобройна популация от гризачи. Дори не за това, че уличките били криви и кални, а по-скоро за това, че нощно време те били… съвършено тъмни. Докато София била турско владение, тя се осветявала с 200 броя мъждукащи газови фенера. Французинът Дик дьо Лонле (доброволец на руска служба в Руско-турската война) описва града в първите дни на влизане на войските: ,,Всички тези улици са били осветявани с големи фенери, поставени върху стълбове, боядисани в бяло и червено. Те сега бяха счупени и повалени“. При отстъплението си турските войски унищожили или плячкосали всичко, което можело да се използва, в това число и примитивните осветителни тела. Ясно било, че видът на София трябвало да се измени коренно.

Първият избор на Общински съвет е проведен на 10 февруари 1878 г. под председателството на вицегубернатора проф. Марин Дринов. Още на първото си заседание на 13 февруари 1878 г. било взето решение за организиране на специална служба, която да се занимава с осветлението на града. То трябвало да се осъществи с фенери с петролни лампи, окачени на дървени стълбове. За целта били закупени 200 броя лампи от Виена. После дошли още 300 лампи, 300 фенера и 300 стълба за тях. Вестник от онова време ни съобщава, че специално фенерите били на ,,световно равнище“ – тоест не гаснели при вятър. С тези фенери София се гордеела до края на века.

На следващата 1879 година, на 3 април, София – тогава град с 20 000 жители, е провъзгласена за столица на България. Според общинската управа градът трябвало така да се преустрои и благоустрои, че сериозно да се почувства разликата спрямо състоянието му преди Освобождението. Ето защо още в първия гласуван общински бюджет (1879 г.) от 153 890 франка само за осветление на града се определя сумата 52 825 франка, т.е. 1/3 от общите разходи (за „улучшене освещене градско и увеличаване числото на фенерите му“).

Грижата за осветлението на София става една от най-належащите за общинската управа още преди да се насочат усилията към използването на електричеството.

Един от най-обсъжданите въпроси в историята на електрификацията в България е кога е светнала първата електрическа крушка в страната. Поради оскъдните документи досега са публикувани най-различни становища.

Направените през втората половина на ХХ век задълбочени проучвания на инж. Ив. Кираджиев, инж. Мире Спиров и други автори аргументирано показват, че първата електрическа крушка в нашата страна е светнала на 1 юли 1879 г. по случай възкачването на престола на княз Александър Батенберг. По този случай пловдивският вестник „Марица“ (г. ІІ, 1879, № 99, с. 3-4) съобщава: „Вчера стана една превъзходна илюминация. Градината срещу палата бе великолепно украсена“ и по-нататък продължава: „Г. Доктор Димитър Моллов достави из Виена апарати и други потреби за произвеждане на електрическо слънце, което осветляваше всичката градина и градския часовник… Разноцветни фенери бяха накачени на особени жици, които съединяваха върха на павилиона с разните окружающи дървета и съставляваха един прекрасен конически вид, от който се разпростираха лъчи и се съединяваха с онези на електрическото слънце“.

На практика това означава, че за ,,превъзходната илюминация“ са използвани всички познати тогава видове осветление – борина, лоени кандила, фенери със свещи и петролни лампи и дори новото ,,електрическо слънце“.

Това е времето, когато класическата електрическа лампа току-що е открита и вероятно описваното „слънце“ е било лампа с въгленови електроди, а „павилионът“ е помещението, където е била поместена уредбата. Засега не може да се докаже дали източникът е бил динамо, задвижвано с парна машина или акумулаторна батерия. Вероятно събитието от 1879 г. е първото използване на ел. осветление не само в България, но и на Балканския полуостров.

Липсват сведения дали то е запазено като постоянно в Двореца. В една бележка в счетоводните архиви на Столична община дословно се казва: „През месец януари на 1882 г. са горели четиринадесят светила всякой ден за осветлението на палата“. Вероятно и тогава токоизточникът е бил динамо, задвижвано от парна машина.

Пловдивското изложение 1892, сн. Иван Карастоянов

А ето и някои любопитни предложения, които са се обсъждали в Общината за начина на осветяване на София:

– една мощна лампа да се окачи на балон над града и така да се осветява целият град;

– една мощна лампа да се монтира на витошкия вр. Камен дел и светлинният й поток да се насочи към града. На това предложение обаче възразили, че напречните улици на светлинните лъчи ще бъдат засенчени и тъмни.

Огромната част от града така или иначе подължавала да живее в тъмнина. На 22 февруари 1883 г. в. ,,Балкан“ пише: ,,Осветлението е тъй мигаво, че фенерите едвам осветляват сами себе си“. Затова в заседанието на Министерския съвет от 11 юни 1884 г. се постановява: ,,Да се платят по 1500 лв на месец и разноските за дохождане и отиване на инженерина, когото изпровожда Едисон, за да направи щудии и девиз за електрическо осветление на гр. София“. От цитата става ясно, че в своите намерения Общината е отишла доста далеч – водила е преговори със самата Edison Illuminating Company! Само че досега не са намерени материали, от които да става ясно какво е говорено и до какви практически резултати е стигнала работата. Най-вероятно обаче отговорът е – доникъде. Съединението и последвалата го Сръбско-българска война (1885 г.) отвличат вниманието на Общината от въпроса за осветлението.

На 6 април 1885 г. в България тържествено се отпразнува 1000-годишнината от смъртта на св. Методий. Сведения за това тържество фигурира и в броя на пловдивския вестник ,,Марица“ от 16 април 1885 г.. В репортаж под заглавие ,,Хилядагодишниния юбилей на славянските просветители Кирила и Методия в София“ е казано: ,,Вечерта градът беше тържествено осветен. Княжевский дворец се осветяваше с електрическа машина, а Народното събрание, правителствените и обществени учреждения и по-големите къщя със свещи, кандила и разноцветни фенере“.

А в обявление № 1241 на общината е написано: „Вечерта блескаво осветление на града и особено на Княжеския дворец, Народното събрание, Сборната черква и черквата „Св. Спас“, училищата и другите обществени здания. Фоерверки и бенгалски огньове в Двореца, Градската градина, пред Народното събрание, пред народните училища „Св. Св. Кирил и Методий“, „Денкоглувското“ и пр.“

Именно въз основа на публикацията в ,,Марица“ някои автори по история на  електрификацията в България приемат, че и през 1885 г. „блескавото осветление на Двореца“ е било с електричество, което е твърде основателно, като се има предвид сведението за осветлението му през 1882 г. Нещо повече, това говори за едно постоянно осветление на Двореца (днешната Национална художествена галерия), но за това липсват конкретни сведения.

Стълб от първото ел. осветление с два вида лампи – обикновени и ,,слънце„

Ето защо когато се говори за „светване на първата електрическа крушка в България“, независимо от източника на електрическата енергия, трябва да се знае, че това е станало на 1 юли 1879 г. в Княжеския дворец в София.

През 1890 г. Общинският съвет приел нова план-програма, в която наред с другите елементи от комплексното развитие на града било отделено значително място и на електрификацията. Добре е да отбележим, че този въпрос е повдигнат по време, когато изцяло електрифицираните градове в Европа и Америка все още не са много и дори се изброяват в училищните учебници по география.

Още цитираната по-горе статия във в. ,,Балкан“ неподписалият се автор препоръчва София да бъде осветявана изцяло електрически, като за тази цел се построи ВЕЦ край с. Бояна: ,,Може да се изтегли сякаква сила, която е потребна. На една лампа  потребна е 1 конска сила. При това могло би (…) тя през дена да служи за каране на разни индустриални машини, а нощес да се осветлява градът“.  Постепенно натискът станал доста силен и през 1890 г. кметът Димитър Петков назначил комисия, която проучила терена и определила за ,,износно начинание“ да бъде изградена ВЕЦ на реките Боянска и Владайска с минимален дебит 103 л/сек. Препоръчан е променлив ток с трансформатори, но се оставя свобода и за други системи. Градската мрежа трябва да бъде подземна (кабелна) и да се оразмери за бъдещ товар, три пъти по-голям от моментния. Разпределението на светлината трябвало да се управлява от един главен пункт в София, който да се свързва с централата чрез телефон.

След търгове през 1892 г. за изпълнител на строежа била избрана известната фирма Ganz. Но скоро между строителите и общината възникнали редица спорове (главно поради факта, че в бюджета нямало достатъчно пари да се плати цялата цена), а по-късните  правителствени промени довели начинанието до неуспешен край – първата българска проекто-електрическа централа така и не била завършена.

А сега нека оставим столичани да строят и да се пренесем малко пò на изток.

През 1888 г. в Габрово се построява гайтанджийската фабрика „Успех“ („Фердинанд I“). В нея е използвано като голяма новост именно електрическото осветление. Това личи от статия по повод изгарянето на фабричното здание на 13 август 1889 г. в правителствения вестник „Свобода“: „На 13-тий текущаго, пламна и изгоре индустриалната фабрика на Гайтанджийското Акционерно дружество „Успех“ в Габрово. Тази новопостроена фабрика, която първа в държавата бе снабдена с електрическо осветление и която по местонахождението си и красотата на зданието изглеждаше като да е брилянтно цвете, поставено на челото на града, вътре в 15 минути бе преобърната от пламъците на прах и пепел.“

Как обаче е осветена воденицата?

През 1891 г. предприемчивият и изобретателен габровски фабрикант Иван Хаджиберов донася от Германия динамомашина за постоянен ток и няколко електрически крушки с въгленови жички. Монтира ги в старата си бащина воденица. Задвижено от водно колело, динамото дало луксозно за тогавашните условия осветление на собственика на воденицата и работещите в нея мливари. Както отбелязва инж. Мире Спиров, ремъчната трансмисия на динамото на Хаджиберов не била добре разчетена и заради това светлината била несигурна и мигаща. Независимо от това обаче тя далеч превъзхождала дотогавашниите газени фенери. През 1892 г. същото динамо е пренесено в новоизградената фабрика за вълнени платове. Там двигател са използвани две водни колела и динамото давало достатъчна светлина за осветление на тъкачницата.

На 25 август 1892 г. се открива Първото българско промишлено изложение в Пловдив, по-късно прераснало в Пловдивски панаир. Едно от най-забележителните неща на него са двадесет и четирите електрически крушки с мощност 26 „свещи“ всяка, донесени от австро-унгарската фирма  Ganz, за да смаят българите. Това са били дъгови електрически лампи. За токоизточник е използвано динамо, задвижвано с водна турбинка.

Събитието е факт, но не трябва да се възторгваме прекалено. Цитат от в. ,,Балканска зора“ (12 август 1892) дава сведения за доста сериозни некоректности от страна на Ganz: ,,Лампите загасват понякога за минута… цялото изложение е осветено от 4 лампи, а понякога светлината се изгасва в 10 часа“. На следния ден статията отбелязва, че: ,,…нямало достатъчно въгленчета, които да се поставят в самите лампи“. По-нататък разбираме, че ,,въгленните плайвази“ (вид части) са пристигнали, но е необходимо и по-мощно динамо, чиято доставка се бави.

Междувременно електрификационната дейност в София не била напреднала кой знае колко. Строели се малки електрически централки (т.н. блокцентрали), захранващи най-често сградата на някоя държавна институция. По този начин през 1898 г. вече били осветени дворцовите конюшни, а по-късно Народното събрание, Чумният институт и Управлението на пощите и телеграфите.

След нови проучвания, административни процедури и нови търгове през 1898 г. започнало изграждането на ВЕЦ Панчарево на р. Искър, на около 22 км от София. Токът се пренася в София чрез въздушен електропровод за генераторно напрежение 8 kV дължина 16 км. Това е първият преносен електропровод в България. За него са използвани дървени борови стълбове с импрегниран долен край, а по-късно те са заменени със стоманени. Разстоянието между два стълба е 50 м, а токът е трифазен без неутрален проводник. Напрежението в целия град е било 150 V, по белгийски образец. Ще минат точно 50 години, преди София да премине на днешното 220-волтово напрежение.

Чертеж на лампа ,,слънце„ от 1900 г.

ВЕЦ Панчарево и софийската електрическа мрежа са открити за редовна употреба на 1 ноември (стар стил) 1900 г. В 68-хилядната тогава София се състои пищен празник, а официалните лица пристигат с файтон от с. Панчарево. България се нарежда между първите европейски държави, които използват електрическата енергия за частни и обществени нужди. По същото време много от големите градове и повечето столици на континента се осветяват с газ, а трамваите работят с конска тяга.

Между другото, известна е и датата на първата авария в уличното осветление на София. Това става на 17.01.1901 г., когато р. Искър замръзва и турбините на ВЕЦ Панчарево спират да работят. Електроснабдяването (и осветлението) на града се прекратява от 7 до 21 часа.

Първите частни абонати на електрическо осветление в София обаче са… едва 17. Характерно за уличното осветление е, че от полунощ до сутринта светят само една трета от уличните лампи, а на един стълб били монтирани два вида лампи – обикновени (вероятно петролните фенери) и ,,слънце“.

В долната таблица виждаме наличните данни за индивидуални микроелектрически централи и инсталации, построени в България през 1879-1901 г.

Следващите етапи в настъплението на електричеството са пускането на първия електрически трамвай в София през 1901 г. и изграждането на редица индивидуално електрифицирани обекти в столицата и други градове. А това е история, на места подходяща за приключенски роман.

Подредената тук кратка историческа хронология показва желанието на българските предприемачи и обществени институции през ХІХ нек да бъдат в крак с новите открития, които облекчават човешкия живот. През годините, когато „електрическото слънце“ се появява тук и там из България, се правят сериозни и значими открития в електротехниката, които дават силен тласък на използването на електрическа енергия във всекидневния жвиот. Разбира се, става дума за множеството изобретатели, работили по идеята за осветителна лампа с нажежаема жичка (Джоузеф Суон, Хенри Удуърд, Джеймс Бауман Линдзи, Уилям Сойер, Хайнрих Гьобел, Томас Едисон), за създателите на трифазния ток (Никола Тесла и М. О. Доливо-Доброволски) и много други.

---

Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път в cп. Oceм, бp. 3-2017.

Българска телевизионна игра в Сандъците – Sandacite!

През 1977 г. ДСО Респром (в завод Оргтехника Силистра) започва производството на сюжетни игри, предназначени за включване към телевизор. Първата от тази серия най-вероятно се нарича Турнир, произведена за първи път вероятно една година по-рано – през 1976 г. За създаването на тази игра отбелязва в книгата си ,,Спомени“ легендарният Огнян Дойнов – последователно заемащ постовете на завеждащ отдел Промишленост и транспорт при ЦК на БКП, министър на машиностроенето и председател на асоциация Тежко машиностроене.

Макар че е изпробвана и на ламповия телевизор Тракия, играта Турнир е предназначена за използване със София 21, тогава най-ново изделие на българската телевизионна промишленост. Даже се е предвиждало София 21 да се продава с монтирана в него игра, а съставен така модел да се нарича София 23. Такъв е произведен в малък тираж.

Горната реклама на игри е от списание ,,Електропромишленост и приборостроене“ 1978 г.

Но независимо от невероятно малката бройка произведени София 23, телевизионната игра Турнир мутира в серийно произвежданите Гейм и Гейм 2, дело на Завода за електронна и нестандартна апаратура в Толбхин (дн. Добрич). От началото на 80-те тези игри вече са на конвейера. Това е и новата придобивка в нашата колекция.

Играта, която виждате на снимките, има възможност за симулиране на няколко спорта –  футбол, хокей, волейбол, баскетбол, тенис. Например, в показания по-долу режим на играта двамата участници си подават едно топче и стремежът на всеки е да не го изпусне. Има и друг режим, в който всеки играч има по две чертички – по една в своето поле и по една в противниковото. Първите четири бутона са избор на вида стимулиран спърт. Играело се е до 9 точки – печели този, който вкара 9 пъти топчето в противниковото поле.

Самата игра Гейм 2 е заводски поместена в кутия от калкулатор Елка. Тегло – 1,6 кг; размери – 260 х 270 х 60 м, напрежение – 220 волта; консумация 8 вата.

Ето я и как изглежда отвътре – платка, два кондензатора, трансформатор и други елементи:

Ето и статия, където можете да научите повече за началото на българските телевизионни игри:

Български телевизионни игри от 80-те

See more

Киномашина Славянка в Сандъците – Sandacite!

През 1960 или 1961 г. Заводът за киномашини в София започва производството на кинопрожекционния апарат Т-1 с търговско название Славянка. Това е новото попълнение в нашата колекция. Тук ще Ви запознаем с неговите характеристики и схема.

Преносимата теснофилмова кинопрожекционна машина Т-1 Славянка е предназначена за демонстриране на 16 мм звукови филми в зали с вместимост до 200—250 места, с големина на екрана до 5 м² (2,6 x 1,9). Тя влиза в комплекта на тонкиноуредбата Славянка (1-вата черно-бяла илюстрация), който се състои от:

1. Кинопрожекционна машина Т-1 (нея виждате на цветните снимки)
2. Киноусилвател Р-КУП-10
3. Звуков агрегат за Р-КУП-10
4. Автотрансформатор
5. Подвижен екран
6. Свързващи проводници и ин­струменти

Електрозахранването на киноуредбата се осъществява с еднофа­зен променлив ток 110 в 50 Hz посредством автотрансформатора от ел. мрежа с напрежение от 150—240 V, 50 Hz.

Кинопрожекционната машина се състои от една плоска основа с винт за закрепване към усилвателя, върху която са монтирани кино­прожекционната глава, фенерът с осветлителното устройство и двете конзоли с размотаващото и намотващото фрикционно устройство.

За привеждане в движение на кинопрожекционната машина се използува еднофазен асинхронен електродвигател с кондензаторно пускане 110 V, 35 W и 2880 об/мин. На вала на електродвигателя 1 (втората черно-бяла илюстрация е закрепено гуменото колело 2, което фрикционно се зацепва с маховика 3 на обтуратора 4, който е застопорен на единия край на главния вал 5. Последният осигурява въртенето на грайферния меха­низъм и на петходовия червяк 6, който е застопорен на другия край на главния вал 5. Петходовият червяк 6 предава въртенето на зъбното колело 7 на теглещия барабан 8 и чрез паразитното колело 9 на зъб­ното колело 10 на вала на задържащия барабан 11.

При въртене на главния вал чрез надянатия на него ексцентрик 12 и свързания с него фасонен диск 13 се задвижва грайферната рамка 14. На другия край на удължения вал на електродвигателя е надянат стоманен двуходов червяк 15, който се зацепва със зъбното колело 16, закрепено към фланеца на ремъчното колело 17, от което посредством пружинен ремък движението се предава към намотаващото фрикционно устрой­ство. Палецът 18, който се намира върху фенера, служи за освобож­даване на електродвигателя при включването му и за зацепването му отново към предавателния механизъм след 8—10 сек., когато получи нормалните си обороти. За осигуряване на безшумна и дълготрайна работа зъбните колела са изработени от текстолит, а червячните – от стомана. Отстраняването на декадраж става чрез преместване на кад­ровото прозорче. Смазването на всички триещи се детайли е индиви­дуално.

На последната черно-бяла илюстрация е показана схема на филмопридвижващия механизъм на кинопрожекционната машина. Кинофилмът се размотава от подаващата макара 1, която е надяната на вала на размотаващото фрикционно уст­ройство, посредством теглещия 12-зъбен барабан 2. Обгръщайки направ­ляващите ролки 3, кинофилмът се притиска към работните повърхно­сти на зъбния барабан.

Като прави горна гушка, кинофилмът влиза във филмовия канал, а след долната гушка през направляващата ролка 5 попада върху гладкия барабан на стабилизатора на скоростта, към повърхността на който се притиска от ролката 7.

Обгръщайки успокояващите ролки 8, поставени на общ пружиниращ лост, филмът попада на 12-зъбния задържащ барабан 9, към който се придържа от ролката 10. Посредством успокояващите ролки 11, които не се отли­чават конструктивно от успокояващите ролки 8, кинофилмът постъпва в приемащата макара 12, която е надяната на вала на намотаващото фрикционно устройство. Предназначението на ролките 8 е да заглаждат предизвиканите колебания на скоростта на филма от страна на задържащия зъбен барабан, а на ролките // от страна на намота­ващото фрикционно устройство.

Тонлампата 4 V, 3 W се захранва с постоянен ток от селенов токоизправител в усилвателя. Микрооптиката е с цилиндрични лещи.

А сега защо да не прегледате и…

[1959] Българска киномашина Балкан

See more

Използвана литература:

Учебник по киномеханика / Ангел Вълчев и др. – София : Техника, 1965. – 284 с. : с черт. ; 24 см.

Кинотехника : Учебник за III курс на Техникума по фина механика и оптика / Йордан Й. Венов, Стойко Ц. Марков. – София : Техника, 1961. – 244 с. : с ил. ; 24 см.

Вижте в Сандъците – Sandacite какво представлява дъговата лампа!

През 1802 г. младият английски химик сър Хъмфри Дейви пропуснал ток от батерия между две леко отдалечени въглеродни пръта и забелязал, че токът не се прекъсва, а създава дъга с ярка светлина. Тази разработка трасирала пътя към бъдещите опити за получаване на светлина чрез използване на електричество.

През 1875 г. руският инженер Павел Яблочков разработва първата масова система за електрическо осветление – вариант на електрическа въгленова дъгова лампа. Два въгленови електрода били поставени отвесно и успоредно един спрямо друг, а двата им края били свързани с тънка метална жичка. Щом през конструкцията преминел електрически ток, се получавала дъга. От действието й въгленовите електроди изгаряли, а между тях имало слой каолин за изолация. Колкото повече напредвало горенето на въглените, толкова повече се стопявал и каолинът, защото електрическата дъга има много висока температура.

Яблочков нарекъл изработката си ,,електрически свещи“. Една такава имала времеживот час и половина-два, но за времето си и това предизвикало всеобщ възторг. Яблочков извършил демонстрация в Париж, а по-късно този начин на осветление бил въведен и в други европейски градове. Но той никога не сметнал, че ,,свещите“ са достатъчно съвършено решение, а постоянно работел за тяхното подобрение.

При дъговите лампи за постоянен ток от 50-те г. например анодният въглен се нагрява по-силно, вследствие на което и по-бързо изгаря. В резултат на това на него се образува кратер с много висока температура, от който се излъчва 85% от светлинния поток, докато катодът излъчва 10%, а самата дъга само 5% от целия светлинен поток. Трайността на електродите е 8 — 20 часа. Според състава на електродите различаваме въглени, коксови, активни и др. електроди. Светлоотдаваемостта на дъговите лампи е 8 — 14 лм/ват. Понеже ат силното загряване електродите постепенно изгарят и се скъсяват, налага се едно регулиране на разстоянието помежду им. Това регулиране на разстоянието се извършва ръчно или автоматично чрез специални регулатори, функциониращи на електромагнитния принцип. Регулаторите биват серийни, шунтови и диференциални. По­неже характеристиката в лампата е падаща и при тия лампи се налага употребата на стабилизиращо предсъпротивление. Дъговите лампи рабютят при напрежение 50 — 00 волта. За запалването им е необхо­димо електродите да се допират и веднага след това да се отдале­чават, при което се появява дъгата. Тия недостатъци правят дъговите лампи непригодни за осветление. Приложение намират при кинопро­жекционните апарати и прожекторите.

Дъгови лампи с волфрамови електроди

Лампата представлява стъклена крушка, в която са въведени два полусферични волфрамови електрода, към единия от които е съеди­нена биметална пластинка. Въздухът в стъклената колба е изтеглен и вместо него е вкаран азот с налягане 75 мм живачен стълб. Когато лампата не е включена под напрежение, електродите са допрени с краищата си. При включването й към мрежата преминаващият през електродите ток загрява биметалната пластинка, последната се огъва и отдалечава допрените електроди, между които се появява дъгата. Лампата работи на постоянен и променлив ток. Във втория случай лампата е снабдена с допълнителен електрод за запалване.

Яркостта на лампата е константна и възлиза на 200 сб с живот 200 — 300 часа, а приложение намира при микроскопията, микрофотографията и микропроекцията.

Кварцова лампа Ултравиолукс от началото на 60-те г.

See more

Пробвали ли сте да регенерирате електронни лампи? Вижте в Сандъците – Sandacite!

Преди да продължите да четете тази любопитна информация обаче, сме длъжни да Ви предупредим за едно: всички тези хитроумни ,,пинизи“ Емисията се подобрява за известно време – до една година (този срок е относителен и зависи от производител, година на производство, примесите в емитиращия електрод и.т.н. ) След това, ако е регенерирана с някои от описаните методи, електронната лампа си заминава бъзвъзвратно.

Правете тези експерименти само върху не много редки и ценни лампи!

Така… не че нямаме доверие на Вашите способности, ама да не кажете после, че не сме Ви предупредили.

А сега, да започваме…

В германското списание Funk (бр. 7-8 от 1948 г.) X. Г. Менде дава кратки упътвания за любителски и професионални на­чини за регенериране на изтощени електронни лампи.

Според него, особени предпоставки за да може една радиолампа да бъде регенерирана, са: гаранционният й срок да е минал, отоплението й да не е прекъс­нато, да няма късо съединение между електродите, видът на катода да е из­вестен или да е възможно да го уста­новим, да може да контролираме лам­пата.

По-нататък статията се занимава с възможностите за регенериране според вида на радиолампата:

Електронни лампи с директно отопление. Лам­пите с чисто метална жичка е не­възможно да бъдат възобновени, защото те умират, когато жичката им се прекъсне или прегори.

Електронни лампи с директно отопление с метален торий на жичката. Познават се по огледалната магнезиева повърхност на вътрешната страна на стъкле­ния балон. Според Менде радиолампи се регенерират по най-прост начин. Внимателно се загрява стъкленият ба­лон, докато част от огледалната по­върхност се изпари. При тази процедура лампата не може да бъде никога повредена, ако, разбира се, не се спука при не­внимателно нагряване. По-специален начин за възобновяване е прегрява­нето на жичката с двойно по-голямо напрежение от нормалното в продъл­жение на няколко десетки минути. Ако при контролата не се забележи подобрение на състоянието, увеличаваме напрежението три пъти, обаче трябва да се има предвид, че  при това е възможно да прегори жичката.

Ако става дума за ценна лампа и ако имаме доста време на разположение, нагряваме жичката с напрежение 1-2 пъти по-голямо от нормалното, и даваме нормално анод­но напрежение. Ако след 5 до 60 минути анодният ток за­почне да расте, намаляваме анодното напрежение, за да не се претовари лампата. Щом престане да се повишава анодният ток или дори започне да намалява, изключваме анодното напрежение и нагрява­ме още няколко минути с нормално напрежение. Ако не е достатъчно, увеличаваме бавно отоплителното напрежение.

Електронни лампи с бариеви дестилаторнн катоди, които познаваме по тъмното бариево огледало на вътрешната стра­на на стъклената крушка и по чинийката с гетер. Не бива да бъдат на­грявани повече отколкото е необхо­димо за регенерацията. Като поглед­нем катода, ние можем да предскажем дали лампата се нагрява при 10 до 20 % по-високо със съединено анодно напре­жение. Наблюдаваме анодния ток и, щом той престане да расте и започне да намалява, връщаме се на нормалното напрежение на нагряване;

3) с претоварване; при бавно уве­личаване на нагряването започваме при 10%, даваме значително отрица­телно преднапрежение на решетката, а на анода даваме най-голямото възможно напрежение, което лампата може да понесе. Започваме да нама­ляваме преднапрежението, докато анодът леко се зачерви от претоварва­не. Оставаме лампата да работи, докато то се появи слабо зелено светене, дължащо се на йонизираните бариеви пари. След ня колко минути увелича­ваме решетъчното преднапрежение, откачваме анодното докато дойдем до нормално напрежение. При изпроб­ването след това се забелязва значи­телно подобрение.

Лампи с бариева паста. Тях ги познаваме по слабо лъскавия или тъ­мен огледален блясък, обикновено на основата (долната част). Възобновя­ваме ги при работа с повишено на­гряване или повишено нагряване и след това работа. Прегряваме с 1,8 пъти повече в продължение на 20 минути или прегряваме с 1,2 пъти повече решетъчно преднапрежение.

Познаваме дали ще бъде възможно регенерирането, наблюдавайки яснотата на жичката. Ако тя е видимо червена при нормално напрежение, то в нея липсва активен бариев окис и ,,подмладява­нето“ е невъзможно. Жичката тряб­ва да бъде много тъмно червена.

Авторът дава три начина за регенериране на тия лампи, от които по-добри са онези, при които се ра­боти с по-ниско напрежение за на­гряване:

• с прегряване: нагряване катода няколко минути с нормално напреже­ние и после плавно го увеличаваме на 1,8 пъти. Поддържаме това загряване 10 минути и се връ­щаме пак на нормалното. Ако увели­чим напрежението само 1,5 пъти, нагряваме в продължение на около 30 минати.

• работа при повишено нагряване: и в продължение на 1 —2 часа черпим нормален аноден ток.
• лампи с индиректно отопление. Те имат катод с бариева па­ста. Възобновяваме ги чрез прегря­ване, работа при прегряване с 20 до 25 % или прегряване и след това ра­бота при прегряване 1,2 пъти по-ви­соко. По-продължителното и по-леко прегряване е по-резултатно. Претовар­ването може да доведе до емисия и до зачервяване на решетката, от която се отделят газове образуващи окиси, които повреждат катода.

По-нататък авторът описва устрой­ство на специален уред за възобно­вяване на радиолампи. Това е в ос­новата си опростен уред за изпроб­ване на лампи, допълнен с точен волтмер за измерване напрежението на нагряване и регулатор за плавно из­меняне на всички напрежения на 10—20—50—80%. Анодното напрежение е само 60 волта и токът се контро­лира с милиампермер: чрез прекъсване веригата на катода може да се изпитва изолацията между катода и жичката. И освен това чрез уреда мо­же грубо да се контролират лампите.

При външно нагряване на радиолампите следва да се вземат мерки за предпазване от евентуално пръсване на лампите, тъй като летящите пръснати стъкла могат да нанесат големи пора­жения по лицето и ръцете на рабо­тещия.

А ето тук една статия, която се занимава с чисто механичното възстановяване на увредени електронни лампи:

Ремонт на стари електронни лампи

See more