Статии – Стара техника

1966 – готов е първият  блок с пълзящ кофраж в София! Вижте повече в Sandacite.BG!

Днес ще изневерим за малко на по-традиционните ни електро теми и ще обърнем внимание на нещо друго, макар и то свързано с традиционната ни и обичана тема за ,,първите български неща“.

Да започнем по-отдалеко – какво е пълзящ кофраж? Това е технология за строителство (изпълнение) на монолитни сгради от стоманобетон, чиято цел е да предложи метод за ускорено (!) изграждане на високи многоетажни здания.

ЩО Е ПЪЛЗЯЩ КОФРАЖ…

,,Философията“ на строителството на сгради пълзящ кофраж е следната. След като се излеят основите и равнището на мазетата (сутерена), се монтира т.н. вертикален кофраж. (Кофражът е временна или постоянна конструкция, използвана в строителството, за да се оформят с нея желаните елементи от бетон или стоманобетон. Поначало ролите на кофражите са 3 – вместяват бетона, оформят повърхност и геометрия и носят товарите по време на строителството.) При типа жили щни сгради, които разглеждаме, кофражът има очертанията на външния и вътрешен контур на носещите вертикални стени на сградата. След това, в кофража и над него се монтират вертикалната и хоризонталната армировка за всеки етаж, армировъчните пръти за свързване с етажните плочи, поставят се т.н. кофржни рамки (каси), за да се излеят отворите в стените за врати, прозорци и пр., а накрая започва изливането на бетона за стените.

Защо кофражът се нарима ,,пълзящ“? Cлед като излетият бетон набере необходимата якост, кофражът (без да се демонтира) започва да бъде преместван нагоре по механизиран начин (тоест започва да ,,пълзи“), докато същевременно „пред него” непрекъснато се монтират армировката и кофражните рамки за следващите етажи. Монтираните конструктивни елементи трябва да бъдат бетонирани, което строителите правят без никакво прекъсване. Хоризонталните части като междуетажни плочи, стълбищни елементи, а също така и довършителните работи се изпълняват почти като при традиционните сгради със стоманобетонен скелет. За довършителни работи могат да бъдат използвани рабнообразни материали, ПК-сградите имат добра пожаро- и земетръсоустойчивост, а експлотационната им годност при добро поддъжане се оценява на около 90-100 г. Техни недостатъци (обаче спорни, хихи!) са обаче еднообразният външен изглед и липсата на възможности за надстрояване и значителни вътрешни преустройства (важно е да се знае, че и при ПК единствения тип стени, които е позволено да се премахват и ,,бутат“, са неносещите, преградните – те често са изпълнени от материали, различни от класически тухли – напр. при тях често е използван пенобетон; да речем, в ПК-боксониера стената между банята и кухненския бокс е такава, което улеснява смяната на тръбите.) Изпълнението на сгради ,,пълзящ кофраж“ изисква висока технологична дисциплина и повишена точност.

…И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

В България пълзящият кофраж изобщо е приложен още през 1950 г. – така са построени гранулационните кули на Азотно-торовия завод в Димитровград по план, изготвен от ръководителя на проекта – строителния инженер и изобретател Иван Славчев (1921 – 1995). От 1956 г. до 1959 български строители строят за първи път с пълзящ кофраж в чужбина силоз за зърно в Латакия, Сирия. Освен това, през 50-те и 60-те в България ПК е използван и при строителството на други големи заводски обекти и промишлени съоръжения, по-конкретно при изграждане на силози за цимент и зърнени храни, на водни кули и др.

У нас изследователската работа по приложение на пълзящия кофраж като строителна технология в жилищното строителство започва през първата половина на 60-те г. в Научноизследователския строителен институт, а през 1966 г. са построени и първите жилищни сгради от този тип у нас. През тази година в софийския жк Красно село е издигнат, напр., експериментален 17-етажен блок, който виждате на ето тази снимка:

Знаете ли го сега къде е? :)

На първата снимка най-горе пък виждате, освен този готовия, и началото на строителството на следващия, втори ПК-блок в България.

Главното предимство, което строителните инженери са виждали в ПК-технологията, било бързината. През 60-те г. у нас една обикновена за тогава шестетажна жилищна сграда със 72 апартамента и традиционна монолитна конструкция от стоманобе­тон и тухлени зидове се издигала средно за 14 месеца, а едропанелен блок със същите показатели ставал напълно готов за по-малко от 9 месеца. При въвеждането на ПК обаче хората видели истинска сензация – една от тези жилищни сгради в столицата израствала със скорост един етаж за 24 часа! Направо шампион! По това време целта е била една такава сграда да бъде завършвана за около 100 дни. Те смятали така: за изграждането на 18-етажна сграда направата отнема 30 дни, монтажът на кофража — 15 дни, пълзенето му — още 30 дни (заедно с изливането на подовите конструкции), и накрая за демонтирането на кофража — още 10 дни. Ако към тези 85 дни се прибавят и две седмици за поставяне на всички врати и прозорци, довършване на външната мазилка и всички вътрешни инсталации, наистина излизало, че сградата ще може да бъде готова в груб вид за 100 дни!

Първите резултати надминали очакваното — освен невижданите дотогава темпове, с които се изграждали, новите сгради изисквали и почти два пъти по-малко стомана за 1 кв. м застроена площ в сравнение със 6-етажните едропанелни сгради. По-малки станали и разхо­дите на цимент, дървен материал и др. а производителността на труда била значително по-висо­ка (това се вижда ясно здащо – сравнете пълзящия кофраж с дотогава употребяваните десетки механизми, дървени кофражи, подпори, инструменти и ръчни операции, необходими при традиционните сгради с тухлени стени – ПК опростява технологията и организацията на труда).

ПЪРВИТЕ СОФИЙСКИ ,,ПЪЛЗЯЩИ“ БЛОКОВЕ

Било е предвидено през 1966 г. в София да израстнат няколко ПК-жилищни блока с по 74 апартамента всеки, 30 от които тристайни, а останалите – едностайни. В плана са влизали също така общи сушилни и 75 складови помещения, разположени някои като тавани, други като мазета (това конкретно по-късно се прави масово и при ЕПК-блоковете). На всяка втора стълбищна площадка е било предвидено помещение със сметоприемник (тоест боклукотовод) и мивка.

Външните стени на някои от първите софийски ПК блокове са от керамзитобетон. Пестеливото използване на външни архитектурни елементи е било направено, за да се опрости кофражът и да се улесни неговото движение. В архитектурно отношение за първите софийски ПК-блокове са характерни стройната паралелепипедна форма, лоджиите на всеки етаж, богато остъклените входни врати и разнообразно оцветените плоскости на лоджиите и фриза.

Тук виждате как през 1966 г. строителният кофраж на втория ПК-блок в България започва да ,,пълзи“ нагоре със скорост 2,7 м/денонощие.

Като вътрешна архитектура решенията включват напр. това кухнята да бъде свързана със столовата в едно помещение. Симетрията по отношение двете оси на сградата е била използвана симетрично –  тя е приложена и при планировката на етажите и дава възможност по-икономично да се поемат напреженията в конструкцията, преизвикани от вятър и земетръс.

Интересно е да се отбележи и че тогавашните проектанти търсят начини движението на кофража да бъде не само бързо, ами дори и, ако може, напълно автоматизирано. За целта е създадена експериментална група към Министерството на строежите и строителните материали. Нейната цел е да разработи метод, при който с помощта на електронни прибори и командни устройства да се постигне автоматизация на целия процес – от приготвянето на бетона и неговото изливане в пълзящия кофраж до командата за „пълзене“. Въпросните професионални електронни джаджи (описани в един извор като ,,умни“!) е трябвало да синхронизират отделните операции на обекта и с помощта на написан компютърна програма кофражът да се издига нагоре автоматично, с минимално учас­тие на човешки труд.

АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ

За десерт – документ на времето. Ето как една статия в сп. ,,Наука и техника за младежта“ описва строежа на втория ПК-блок в София – от нея ще научим и още някои подробности. ,,Една огромна платформа е опасала със своите невисоки бордове всички фасадни и вътрешни стени на бъдещите апартаменти. Всеки 10 минути операторът, който подава команди чрез електропункта, разположен върху самата платформа, задвижва мощна маслена помпа. Систе­ма от тръби и прибори предава нейното налягане на серия специални крикове — джакове, кои­то изпълзяват едновременно на 2 см нагоре по вертикални стоманени пръти, монтирани пред­варително за тази цел. Заедно с криковете на 2 см се издига и целият кофраж, оставяйки под себе си гладкия бетон на стените. А долу, на площадката непрекъснато работят бетонобър­качките и асансьорите ритмично подават готовата бетонна смес. В непрекъснатия производ­ствен поток са се включили и хората, които монтират дограмата на новата сграда — вратите и прозорците. За тази цел дърводелците са оставили в пълзящия кофраж специални отвори, като не са забравили и местата на всички вътрешни инсталации — електрически, водопровод­ни и канализационни. Ето защо, докато стените „пълзят“ нагоре, фронт за работа имат електромонтажниците и другите специалисти. Ако от външната страна на кофража се закрепят удобни люлки, мазачите могат бързо да нанесат и мазилката на фасадните стени.

Описаната високопроизводителна организация на работа обяснява огромната икономия на вре­ме, която се постига с новия метод. Но с издигането на пълзящия кофраж до последния етаж сградата още не е готова — нейните бъдещи стаи и коридори все още представляват високи вертикални шахти, те са без подове и тавани. Как ще бъдат направени междуетажните плочи на сградата? В построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово тази задача беше решена така. От последния етаж се спуска една кофражна платформа, с която последователно, отгоре надолу се изливат всички етажни плочи на сградата. Това е много икономично, но опи­тът показа, че този начин има и сериозни недостатъци — за да се закрепят сигурно плочите, нужно е стените да се изливат от бетон, приготвен от специален, бързовтвърдяващ се цимент. А тази проблема още не е решена в нашата практика. Освен това забавеното изливане на пло­чите разстройва непрекъснатия поток, нарушава организацията при изпълнението на вътреш­ните работи и излятата „кутия“ на сградата. Ето защо вече се експериментира нов вариант на метода — с така нареченото етапно изливане на плочите, при което едновременно се изливат и стените, и подът на всеки етаж. Наистина, това ограничава скоростта на пълзенето, но другите показатели са отлични. Премахва се монтажното състоя­ние на сградата (т. е. вертикалните шахти отдолу догоре). Конструкцията става по-стабилна — плочите преминават през стените на всеки етаж, връзката е по-здрава, а разходите на стомана — с 5—6 кг/кв. м по-малко.“

Този цитат е ценен исторически извор, защото, ако с думите ,,построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово“ авторът има предвид жилищни ПК-сгради, то явно показаният експериментален 17-етажен жилищен блок в Красно село (София) не е пръв в страната. В такъв случай, действително става интересно кой е наистина първият  ПК-жилищен блок в България, но засега нямаме отговор на този въпрос! Със сигурност обаче, много са се радвали тогава на новата за страната ни строителна технология и горното ентусиазирано заглавие на статия е добра илюстрация на това. Под ,,втори живот“ имат предвид, че механизираната технология на ,,пълзене“ вдъхва на познатия дотогава строителен кофраж нова полезност.

:) А сега… защо пък да не харесате сайта ни и във Facebook? ==> https://www.facebook.com/sandacite

В Sandacite.BG намерихме и Сигнал М – военен лампов радиоприемник!

Този военен радиоприемник е разработка на Слаботоковия завод Ворошилов в София от началото на 60-те г. и е предназначен за ,,служебни телефонни и телеграфни връзки“ на различни институции, в това число – и армията. Изработен е с повишени показатели по отношение на механичната устойчивост на корпуса и работните характеристики на елементите, затова и осигурява стабилна и надеждна радиовръзка при тежки приемателни условия.

Честотният му обхват е между 1 и 30 МHz, разпределен в 29 подобхвата. Чувствителността при телефони е не по-лоша от 0 мкв (при отношение сигнал – шум до 20 dB), а при телеграфия – не по лоша от 2 мкв при същия показател на отношението сигнал – шум.

Точност на отчитане на честотата – 1,5 kHz от скалата по целия честотен обхват. По отношение на стабилността на честотата нещата стоят така: отклонение, не по-голямо от 200 Hz след 3 ч. работа и при стабилно захран­ващо напрежение и околна температура.

Консумираната мощност е 125 вата. Тежи 35 кг, а размерите му не са огромни, споко – 530 х 318 х 440 мм. :)

За повече технически характеристики вижте оригиналната таблица на Сигнала:

Нямаме си такъв засега обаче. :( Ако намерите – вземете дръннете един телефон – 0896 625 803, Антон Оруш. :)

Вижте една българска сокоизстисквачка от 1963 в Sandacite.BG!

Разглеждайки списание Стоки, магазини и реклама от 1963 г., открихме на една от страниците ето тази интересна картинка, а под нея описание такова – ,,Нов модел машинка за получаване на сокове“. Тъй като пише ,,нов“, явно това не е първата българска сокоизстисквачка, но така и така е най-старата, за която знаем, така че защо да не я представим, доколкото можем, тук и сега?

Производството на тази джаджа започва през 1963 г. в софийската ТПК Бакелиткооп. Машинката се задвижва от електромотор с мощност 300 вата, който работи при максимално непрекъснато натоварване до 15 минути. Тоест, това означава, че през най-много 15 мин. време трябва да изключвате уредчето, за да не му прегрее двигателят.

Както и при други сокоизстисквачки, и тази може да ви направи вкусни свежи сокчета от плодове, зеленчуци и т.н. При преработка продуктите напълно запазват витаминното си съдържание, а материалът, от който е изготвена машината, не отделя никакви вредни за здравето съединения. Вижте само как са го отбелязали – десетилетия още преди да тръгне истерията по вредните материали на посуда и уреди.

Симпатична машинка! :) Единственото нещо, което ни смущава обаче, е, че все още не сме успели да си намерим нито такава, нито предшественикът й, но най-вероятно това е свързано с тяхната малка разпространеност.

Не такава обаче е работата с  най-популярната българска сокоизстисквачка Малина – повече за нея можете да научите тук ==>

Българската сокоизстисквачка Малина вече е в Sandacite.BG заедно с рецепти!

Днес ще пийнем фрешче! :)

Малина или Малина 1, както още я наричат, е най-популярната българска сокоизстисквачка. Произвежда се от средата на 1960-те г. в завода Елпром Варна.

Ние наистина наскоро си направихме доста ябълков фреш на тази сокозстисквачка! :) Тя е класически пример за  т.н. интегрална колекция – служи еднакво добре и като експонат, и чисто практически.

Когато отворим кутията, се натъкваме на самия уред:

Изваждаме го…

Поначало сокоизтисквачката тогава е била наричана ,,центрофуга за сокове“. Може да ви прави  сок от плодове, зеленчуци или билки. Сокчетата стават съвсем пресни, защото когато поставите суровините в машинката и я включите, отделеният сок веднага се центрофугира през въртящия се с високи обороти филтър и изтича през улея в поставения отдолу съд. За около 3 мин. Малината може да ви направи сок от 1 кг плодове.

Дали соковете ще са по-бистри и с по-малко съдържание на плодови парченца, или по-бистри и с по-малко парченца, решава потребителят. Ако в перфорирания цилиндър поставите филтърна хартия, парченцата суровина ще останат там, но соковете ще са с по-ниска хранителна стойност.

Между другото, ето и ,,сертификата за произход“. Както виждате, нашата е прозведена 1966 г.:

Надписът на нашия екземпляр е на полски, защото той е от партида, изнасяна за ПНР.

Що се отнася до ТЕХНИЧЕСКИТЕ ДАННИ, машинката консумира около 110 вата мощност от мрежата. Оборотите й са около 2000, а максималното време, през което трябва да я оставяте да си почива – 30 минути.

Малко СЪВЕТИ ЗА ОБСЛУЖВАНЕ на уредчето. След употреба филтърът на Малината трябва добре да се почисти. За тази цел тя трябва да бъде частично разглобена, но за тази цел е нужно, разбира се, да я изключите от контакта с цел почистването са филтъра. А след това обратното сглобяване става по следния начин. Поставете улея върху отвора за изтичане на сока от горното тяло и го закрепете заедно с него в специално оформеното легло. После филтърът се поставя върху бакелитовия фланец така, че да легне добре върху водещата го част. След това вър­ху него, чрез специалната гайка, се затяга резачката. Филтърлентата се поставя по вътрешната цилиндрична повърхност на филтъра, а капакът се наглася така, че  зъбчето, намиращо се над шахтата за зареждане на уреда, да легне в леглото си върху горното тяло. А онази горната метална скобата, дето е за притягане и носене, се плъзга върху капака, докато влезе във вдлъбнатините. После притискачът се поставя в шахтата. И ето – Малината вече е готова за работа!Разглобяването й става по обратен ред.

А ето и сведения от нас за още един важен момент – почистването. При тази манипулация всичкн части на сокоизстисквачката трябва да се пазят от удар, защото могат да се счупят или деформират. Електромоторът н пре­късвачът трябва да се газят от намокряне или потапяне във вода!

Всички оставали части могат да се почистват със студена или умерено топла вода Използваните препарата за миене не трябва да бъдат неразтворими и да не драскат повърхностите на частите. Освен това, при миенето не трябва да се използват ме­тални предмети (лъжици, ножове и т.н.), а само мека четка или кърпа. :)

Ако през време на работа е необходимо бързо да се mочистите Малината, достатъчно е да се извадите филтърлентата и да я измиете под течаща вода.

Ето и гаранционната карта на нашата – купена е точно преди 40 години – през октомври 1978 – от ЦУМ:

Не се и съмняваме, че сте много добри в кухнята, ама искате ли все пак да ви дадем някои практически указания за работа с нашето чудо на сокоизтисквачките?  J Поначало всички плодове, зеленчуци или билки преди центрофугиране трябва да се измият много грижливо. С изключение на цитрусовите, всички останали плодове с кори не трябва да есе почистват от тях, за да се запазят витамините им. Плодове­те трябва да се нарязват на парчета, удобни за поставяме в шахтата за зареждане на изстисквачката. По разни приятни вкусови причини пък се препоръчва при ябълките, кру­шите и т.н. да се изрязват и отстраняват семките.

Плодовете с костички трябва да се изчистят от тях, преди да ги набутатe в Малината. :)

Когато Малината работи, не трябва да я натискате с пръсти или каквото и да е друго, а само с притискача отгоре. Притискането не трябва да става силно н много бързо, защото това пречи на спокойната работа на уреда и на количеството получени сокове. Между отделните допълвания се препоръчват кратки паузи, за да може уредът да центрофугира добре поставените плодове.

Препоръчваме почистването на филтъра да става по-често – така се осигурява по-добро изцеждане.

Имайте предвид, че количеството получен сок отпадъци при цеитрофугирането на различните плодове и зеленчуци зависят от техните качества и от преснотата им!

Когато изтичането на сока значително се забави и отложеният слой отпадъци във филтъра стане с дебелина приблизително колкото пръст, фил­търът и фнлтърлеитата трябва да се изчистят. Понякога е възможно при центрофугираие отпадъците да се натрупат неравномерно по стените на филтъра, което причинява вибрации на Малината. В тоя случай тя трябва да се спре незабавно и да й се почисти филтърът.

А сега Ви предлагаме и следните РЕЦЕПТИ!

Всяко годишно време предлага различни плодове и зеленчуци за получаване на сокове, по вкус за различни цели.

Натуралните (едно време наричани ,,сурови“) сокове са особено здравословни.

Соковете за лекуване трябва по възможност да се употребяват на­турално или – с цел за подобряване на вкуса – да се подправят с аромати и захар. Натуралните сокове трябва да се пият редовно. Препоръчително е на малки количества неколкократно вместо наведнъж. Натурален сок, консумиран преди храна, се приема особено леко от организма.

Заедно с натуралните сокове могат да се получат многобройни вку­сови и освежителни комбинации от сокове е или без алкохол. Те разме­сени в миксер с парченца лед са особено търсени и желани. Разчесването им може да стане и ръчно.

Разбира се, в тази по-скоро историко-техническа публикация е невъзможно да изброим всички рецепти за сок от какво ли не; затова ви предлагаме само някои насочващи рецепти.

1. Питие от плодов сок с мляко (основна рецепта)

Това плодово малко може да се  получи от всички ароматични плодове и зеленчуци: ягоди, моркови, целина, краставици, ябълкн, домати и т.н. Съотношението на сок към мляко, приведени към една чаша за вода, е 1/3 сок и 2/3 прясно мляко. При слабо ароматен сок количеството му трябва да се увеличи. Прибавката на захар е според сладостта или тръпчивостта на сока. Получе­ната смес трябва да се размеси добре и да се сервира хладка, със сламка.

По същия начин може да се подучи плодово мляко от мътеница или кисело мляко. При това добре а да се прибави една щипка канела. Плодово мляко с до­бавка на един жълтък, е особено усилващо в вкусно! Ако се използва цяло яйце, всички прибавки трябва да се разбият добре на пяна, да се филтрират в чаши и да се сервират веднага и добре охладени ‘със сламка.

2. Плодов сок с минерална вода (основна рецепта)

Съотношението между сок и вода е също като в горната рецепта

Сокът се налива в чашата и се допълва с минерална вода. Сервира се без захар. Добре охладено с малко сок от лимон, това питие е особено ос­вежително и утоляващо жаждата.

3. Млечен сок с ванилия

Едно топче ванилов сладолед, 4 супени лъжици плодов сок от яго­ди, малини, портокали, боровинки и т.н., 1/8 л мляко. Всичко се размесва добре на пяна. Налива се в чама и се сервира със сламка или лъжица. Може да се гарнира с една супена лъжица сметана и плод, което го прави особено пикантен. От тази рецепта могат да се съставят н дру­ги млечни или сметанови сокове.

4. Ябълковшейк

1/3 л ябълков сок, 1/8 л. прясно мляко, сок от половин лимон,

1 супена лъжица захар.

Млякото, лимоновият сок и захарта трябва да се размесят добре, да се налеят в чаша и последната допълни с ябълков сок. По възможност да се сервира с парченце лед и сламка.

5. Питие за спортисти

1/4 чаша прясно мляко, 1/4 чаша сок от грозде или ябълки, 1 супена лъжица лимонов сок, 1 чаена лъжица сироп от захар, 1 яйце и мине­рална вода. Освен минералната вода всичко останало се разбърква и добре се прецежда в една водна чаша. Допълва се с минерална вода н сервира веднага. Към него се поднася сламка.

Ами, това е! Мислим, че ви разказахме доста интересни неща както за най-популярната българска сокоизстисквачка Малина, така и за това, което можете да правите с нея! Потърсете си една и хайде – започвайте! :)

Когато ще работи, поставете сокоизстисквачката върху маса или твърда подложка. Ако горните указания се спазват, центрофугата Малина ще ви служи дълго и вярно, както нашата такава! :)

Коментари можете да отправяте тук – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=4976

Ръководството за употреба можете да откриете тук, защото и него сме скенирали – Сокоизстисквачка Малина.djvu

В новата статия на Sandacite.BG – всичко за легендарния Георги Хаджиниколов и часовниковата фабрика ГНОМОН!

Направо е впечатляващо колко много разнообразни видове техника са произвеждани у нас, а може би най-интересен за изучаване е периодът до 1945 – 7 г., защото за тогавашната ни техническа промишленост знаем по-малко и онова време винаги има с какво да ни изненада. Дали сте предполагали, например, че през 1930-те и 1940-те г. в страната ни е имало истинска фабрика за големи, масивни, внушителни часовници?

Тази фабрика е много интересна, защото нейният създател е наистина знаменит ум, когото можем да наречем един от „строителите на съвременна България“. Той е потомствен колекционер на часовници, влюбен в механизмите, заради което става майстор на часовници в часовникови кули и създател на първата наша часовникарска фабрика. Неговите механизми тиктатат и до днес. Представяме ви Георги Хаджиниколов!

Механизми, циферблати и камбани за фасадни часовници на часовникарска фабрика “Гномон” – Георги Хаджиниколов. София, 1936 г.

Биография и вдъхновение

Хаджиниколов е от онези поколения българи, които са учили в чужбина, а след това вдъхновени са се завърнали у нас, за да използват своите знания и да помагат на България по-бързо да настигне по-напредналия свят. Той е роден в Дупница на 29.І.1892 г. в семейството на колекционер на часовници. Това вдъхновява сина и той се амбицира да следва часовникарство, за да навлезе по-дълбоко в тайните на времеизмерващите механизми, но по това време у нас никъде не се предлага такова академично образование. Ентусиазираният младеж спечелва стипендия от Търговско-индустриалната камара и заминава за центъра на часовниковата мисъл – Швейцария (по-точно Женева) – където се правят най-точните и прецизни хронометрични механизми в света. Курсовете по всички тънкости на тази техника – изискваща толкова много фино внимание, че е колкото наука, толкова и изкуство – увличат Хаджиниколов-младши и той успешно завършва часовникарство през 1916 г. С това става първият българин, получил специално образование в тази област.

Точно в разгара на Първата световна той се връща в България и вдъхновено започва да практикува наученото. По това време някои професии у нас се практикуват от хора с по-самоука квалификация и когато сред тях се появи човек, който носи в ума и ръцете си последните достижения в съответната област, не може да не стане светило поне от национална класа. Затова Хаджиниколов безспорно е добре приет от клиентите, когато започва да практикува научения занаят, а през 1920 създава Часовникарска кооперация „Зора“.

Тогава ,,часовникарска кооперация“ е разпространено название на организация, основана от предприемчив човек, изкусен в занаята, който се занимава с няколко различни дейности във времеизмервателната техника – внос, продажба, последваща поддръжка и т.н. Те най-често носят името на собственика, но може да имат и други названия – Часовникарска кооперация „Подем“ напр.

Георги Хаджиниколов обаче никога не „заключва с девет катинара“ своите познания. „Зора“ организира общообразователни курсове по часовникарство, достъпни за всички желаещи, където вероятно майсторът е набирал талантливи младежи, за да ги обучава за помощници. Започва да издава „Часовникарски преглед“ – първото специализирано, но и популяризиращо тази техника списание в България, от което за съжаление излизат само 4 броя през 1920 г. Целта е статиите в него да издигат часовниковата култура на читателите – налице са теми като „Часовите зони в Европа и света“, „История на часовниците“, „Видове часовници и какъв ни трябва“ и други.

Гномон

Размахът на Хаджиниколов и усетът му, че лесният достъп до точно време ще става все по-нужен на ускоряващата стопанския си живот България, го води до решението да разшири кооперацията си в първата истинска часовникарска фабрика у нас – „Гномон“ – която той основава в София на 1.ІХ.1934 г. (според датата на вписване от фирменото дело 204/1934 г. от Държавния архив – най-ранната, за която открихме документи). Колко дълбоко Хаджиниколов е навлязъл в своята наука, проличава още от марката – „гномон“ е древногръцка дума, част в античен слънчев часовник. Гномонът е отвесен прът, който хвърля сянка върху циферблата и така часът се определя спрямо положението на сянката, а тя пък пада според позицията на Слънцето.

В новата фабрика акцентът вече е върху производството на наши, български часовници, и то от голям калибър и мащаб – стенни, каминни, фасадни… Какво означава това?

Стенни часовници са дървените величия като онзи прекрасен екземпляр с месинговото махало две снимки по-надолу. Каминни са часовниците с циферблат, поставен върху най-често хоризонтален постамент и така целият часовник стои върху плот. А фасадни са градските с голям размер и видимост, които се монтират на стени и кули на обществени здания – църкви, гари, училища… Днес те са жив паметник на Георги Хаджиниколов, защото много от тях работят и до момента – напр. часовниците на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество „Български феникс“ (днес Агенция по заетостта), Хасковската община и други… Близо 70 са кулните часовници, изработени от Хаджиниколов по градове и села, и почти всички са живи и до ден-днешен! Ако един от първите му фасадни часовници е този на Седмочислениците (1931), последният е онзи на кулата в известното с виното си село Телиш. Майстор Георги поставя този часовник в началото на 70-те г.

Ето и видео от един работещ такъв часовник, поддържан от нашия приятел Борислав Драгиев:

Подобно на други технологични производители от Царство България, и Хаджиниколов е смятал, че всяка произведена машина трябва да е направена по-старателно и дълготрайно от предишната и че продукцията не бива да стои на едно равнище – тя трябва постоянно да се осъвременява. Затова шефът има няколко изобретателски патента на свое име, а в един момент започва да произвежда и електрически часовници за гарите в България.  

Хаджиниколов е бил перфекционист в работата си и я е извършвал наистина с „швейцарска прецизност“! Още по времето на Часовникарска кооперация „Зора“ си е набавял най-точните и съвършени професионални инструменти, „изписани от странство“ – могат да се видят и днес в Политехническия музей в София. Много от тях не се използват от съвременните часовникари, но привличат сетивата с невероятната си изработка и точност – инструменти за човек, който знае какво да прави с тях. А Георги Хаджиниколов наистина е знаел, защото понякога за ремонт са му носени часовници в насипно състояние в торби и само изкусните очи и ум на майстора са съумявали да върнат всяка частица на точното й място, долавяйки с опита, познанията и интуицията си ролята на фините детайли. Неслучайно е поддържал и часовниците в царския дворец!

Едно от прекрасните произведения на „Гномон“ отскоро присъства и в моята колекция от българска техника. Това е електрически часовник с махало, използван за координиране на свързани с него други часовници в няколко помещения – тоест часовник майка, наричан още електропървичен. Произведен е вероятно в средата на 30-те г.; скàлата под махалото показва неговата амплитуда (отклонение).

Ето тук са клемите за свързване на електропроводниците към другите часовници, за чието координиране този е отговарял:

Забележителен е и специалният часовник за отчитане на работното място в предприятие или учреждение. Всеки служител получава индивидуален номер, който се отчита чрез натискане на бутон и се отпечатва на хартиен носител. Така в края на месеца може да се провери дали някой не е закъснявал.

По това време немалко предприемачи са обединявали няколко дейности, което изглежда е било удобно за тогавашните условия в България. Примери са софийската фирма „Клингзор“, произвеждала и грамофони, и радиоапарати, ,,Павел Вълчев – златарство и часовникарство“, а и Часовникарска централа „Гномон“ – София. При вписването предметите на дейност на фирмата са два: „търговия, производство, представителство и поправка на часовници, грамофони, радиоапарати и др.“ и „търговия и преработване на всякакъв вид черва и животински отпадъци; внос и износ на такива и др. стоки“. Цялото название е „Часовникарска централа „Гномон“ на Братя Хаджиниколови – София“, а съдружник на Георги е брат му Константин. „Представителство“ тогава означава, че това е вносител и дистрибутор за България на марка чуждестранни стоки (в нашия случай – на ,,германските часовници стенни и за маса ,,Фридрих Мауте“ и на швейцарските часовници ,,Кортебер“. Що се отнася до хранителните стоки, запазени са документи за износ на месни продукти в Германия от 40-те г. Предвид голямата разлика в двата предмета на дейност, можем да предположим, че с това се е занимавал братът Константин Хаджиниколов.

Времената обаче стават все по-мрачни. По време на въздушното нападение от 16.ІІІ.1944 г. домът на Хаджиниколов на бул. Ген. Гурко № 13 е напълно разрушен, заедно с покъщнината и ценни документи за бизнеса му. В първите години след 9.ІХ.1944 „Гномон“ продължава дейността си, но на 2.ІХ.1949 е обявена в несъстоятелност. Хаджиниколов става преподавател по времеизмервателна техника в Техникума по фина механика и оптика (1948 – 1953). След това отново е майстор часовникар – хората от неговия тип не могат да живеят, без да работят – чак до смъртта си на 17.VІ.1976 г. в София.

Георги Хаджиниколов е от онези люде, за които се казва, че са от най-щастливите, защото при тях работа и хоби се сливат и всъщност са едно. Независимо от усиленото производство, майсторът десетилетия наред отделя време и на любимата си разтоварваща дейност – колекционирането на часовници – и постига наистина страхотни висоти в това начинание. Колекцията му наброявала десетки и стотици механизми – пясъчни, стенни, с махало и без, огромни мастодонти с тежести десетки килограми, изящни джобни часовници с няколко капака един върху друг, за да защитават нежните частички, както и часовници, които са истински произведения на изкуството и циферблатът им е само детайл от цяла старателно изработена скулптурна група със собствен сюжет. В момента част (около 120 експоната) от събираната цели две поколения колекция на Хаджиниколов се намира в Политехническия музей, откупена от наследниците му през 1975 г.

Хора като вдъхновената личност, за която Ви разказахме току-що, са причината историята на техниката да е толкова разнообразна и интересна. Те са доказателство, че в България са се раждали и ще се раждат способни и проникновени умове, които могат да създават чудесни неща в най-различни области.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2018.

В новата статия на Sandacite.BG ще видим кои са първите филми и кина в България!

В последните няколко години наблюдаваме силен разцвет на българските филми и сериали. Отново зачестиха моментите, в които човек може да иде до кинокасата или киносайта и да си купи билет за български филм. Някак е приятно, живо, създава една особена динамика това да четеш за процеса на работа върху поредния нов български филм и същевременно да те заобикалят рекламите на вече готови и прожектирани такива. Живеем във велико време!

Но само преди малко повече от век нещата не са били точно така. Ама съвсем не!

Началото на кинопрожекциите в България ни отнася в последните години на ХІХ век и е свързано с градовете София и Русе. След десетилетни спорове и неясноти датата на първата кинопрожекция у нас беше закована на началото на декемврви 1896 г., а мястото – хотел Македония на ул. Търговска в София. Там една тайнствена личност, която тогавашния столичен печат описва като ,,професора по физика г-н Мелинсон“ в рамките на различни свои представления показва фокусничества и няколко филма, прожектирани с типичен кинематограф от края на ХІХ век. Става дума за познати западноевропейски филмчета от онова време като ,,Художникът (Кралица Виктория)“ (1896), ,,Сцени от улиците на Париж“ и други, но и за кинохрониката ,,Пристанището на Варна“ (1896), заснета у нас от французи. Тази лента обаче продължава да е малко легендарна и не е засвидетелствана в нито един филмов каталог от онова време, а имаме само косвени сведения за съществуването й (вестникарска реклама).

На 27 февруари 1897 г. във русенския вестник „Законност”, в рубриката „Вътрешна хроника”, излязло съобщението: „В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, аппарат, който изображава на платно тъй наречената Жива фотография. Аппарата дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени в всичката им живост и движения. Пристигналия цинематограф показва, например, един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, една от парижските площади и т. н. – всичко това толкова живо и естественно, щото се получава пълна иллюзия. Аппарата се помещава в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъдещата градска градина. Входа струва 1 лев”. В публикуваната обява не се посочва точната дата на пристигането на „цинематографа”. Броят обаче е от 27 февруари, което означава, че появата на апарата е станала средата на месеца, някъде около 17 февруари.

Марин Чолаков бил известен русенски търговец на хранителни стоки. Въпросната къща била на два етажа, като приземният етаж представлявал обширно помещение, служещо за склад или дюкян. Според други твърдения обаче там се е помещавала бирария и вероятно точно там – като посещавано обществено място – се е провела и първата кинопрожекция в Русе. ,,Кинематографистът“ се е наричал Георги Кузмич.

Сведението на табелата обаче не отразява най-новите данни по темата ,,първа кинопрожекция в България“, защото в действителност това е станало в салона на хотел Македония в София, както и е описано по-горе.

Сетне започва една истинска епопея, на която авторите са отново чужденци. Защото, подобно на други демонстрации на технически новости (автомобилът напр.), и въвеждането на киното в България е инспирирано от ,,икономическите пътешествия“ на множество чуждестранни предприемачи, които осъществяват турнета из най-големите градове на България, носейки със себе си новото, непознато и тайнствено техническо чудо, наречено ,,кинематограф“, и кутии с целулоидна лента за него. Те подбират места, на които се събират множество хора – хотели, панаири и др., уреждат участието си с организаторите, включват своя апарат и започват важно да се въртят около него с подчертано достойнство, произнасяйки помежду си странни и мистериозни думи – ,,филм“, ,,лента“. По-заможните и успешни от тях – като чеха Франц Прохазка напр. – пътуват и със собствени сгъваеми шатри, които разпъват в определените спирки, както направил Прохазка във Видин, където разпънал палатка за цели 300 зрители! Той бил твърде изкусен киноуправител и освен самите прожекции, въвел атракция между отделните филми – докато сменяли лентите, електрически орган свирел и привличал минаващата публика да види поредното кинопредставление. Друг киносалон на Прохазка е бил ,,Гранд биоскоп“ до Лъвов мост. Той обаче не се посещавал добре, тъй като това място тогава се смятало за много отдалечено от Центъра. А самите филми, разбира се, били неми. Едва по-късно въвели музика, за да може тя чрез силата на нотите да изразява емоциите, които вълнуват персонажите и би трябвало зрителят да съпреживява.

Всички тези кинопредставления наподобявали по нещо цирковите. Разликата е там, че вместо изумителни номера, дресьорски героизми, фокуснически илюзии и т.н., публиката наблюдавлаа нещо, наречено от един русенски вестник през 1897 г. ,,жива фотография“. Това били кинопроизведения, които бихме нарекли праобрази на съвременните документални филми, изобразяващи тържествени събития, животът на хората на публични места в различни чуждестранни градове, обществени прояви на различни политически лица, протоколни събития с участието на царски особи и т.н. Действието на всички тези ленти, разбира се, се развивало в чужбина. ,,Кинематографическите сеанси“ се рекламират шумно и мощно, като че са същински циркови представления.

Горе-долу по това време по българските номадски киноекрани започнали да се появяват и художествени, игрални филми, които били отново чуждестранно производство (най-вече на френската компания ,,Патè фрер“. Сюжетите им показвали приключения на герои в далечни и екзотични страни, в които хитрите персонажи защитават някаква кауза и успешно я постигат, или пък напротив – борят се като Дон Кихот с вятърни мелници и искрено разсмиват публиката с невероятно комичните си подвизи. Друг жанр на филмчетата били мелодрамите, в които героите преодолявали множество препятствия, а в почивките между тях изплаквали очите си един за друг.

Всички тези кинопрожекции се провеждали в набързо разпънати шатри из всеки по-голям град на България. Едва в началото на ХХ век започнали да възникват постоянни, стационарни кинотеатри. От една страна, те разчитали на един информиран зрител, който веднъж е видял и харесал кинематографа и е готов често да посещава нови ,,представления“. От друга обаче, постоянното установяване на едно място заставяло собствениците да се снабдяват с все нови и нови филми, за да показват на посетителите различни заглавия. А това е ставало трудно при недобрата логистика между България и чужбина в началото на миналия век и постоянно растящите цени на лентите с най-прочутите световни актьори. Не стига това, ами и наложилата се тогавашна традиция при показването на тези кратки филмчета повелявала да се прожектират едно след друго разножанрови филмови произведения! Наистина трудно за собственика на малък кинотеатър и всъщност това е причината, поради която – въпреки бързо никнещите тук и там киносалони из София – през 1910 – 15 г. високоразвити остават едва няколко, сред които известни имена са ,,Модерен театър“, ,,Одеон“ и ,,Нова Америка“.

В този период из кинотеатрите вече редовно се показвали хроникално-документални кадри, наречени ,,картини из нашия живот“, чиито сюжет са забележителни и интересни моменти, вече от живота на България – ,,Пристанището на Варна“ (една от първите показани у нас такива кинохроники още през 1896 от Мелинсон),  ,,Посещението на цар Фердинанд в Цетина“, ,,Излетът на авиатора Масленников в София“, ,,Зимният спорт на столичани“, ,,София и околностите ѝ“, сюжети от всекидневието на българската войска и обучението във Военното училище и т.н. Някои от тези ,,документари“ вече могат да се нарекат български, защото са снимани по поръчка на кинотеатрите.

За съжаление днес състоянието на тази историческа ценност – сградата на ,,Модерен театър“ (открит 1907) – е престъпно лошо!

Това ни води към другия вид сюжети, които определено вълнували публиката – военно-патриотичните. Те първи излезли от рамките на хроникално-документалния кадър и дали живот на пълноценни игрални филми, произвеждани от чуждестранни компании, но предвидени за показ у нас. Нерядко чисто български сюжети от военните години са ставали основа за сценарии, разработени от външни продуцентски къщи, но за наша публика, тъй като явно се е смятало, че историята приятно ще подразни патриотичните чувства на зрителите и това ще гарантира търговския успех. Такъв е напр. случаят с филма ,,Марийка – потурчената българка“ на споменатата френска компания ,,Патè фрер“. В този вид, а и в други кинопроизведения, виждаме отколе познатите оперетни сюжети, които задължително включват действия на персонажи като разбойници, неверници, крадци, свръхестествени, същества, невъзможна любов, на вид по-слаби сили на Доброто, множество перипетии, тяхното преодоляване и т.н. Накрая ,,нашите“ все пак успяват да се наложат над ,,лошите“ (напр. ,,неверниците“) и хепи ендът възтържествува. Дори може да се направи успоредица между сюжетната схема на ,,Марийка…“ и операта на Моцарт ,,Отвличане от сарая“.

Обаче, ако трябва да определим най-успешните жанрове в киното в България през началото на ХХ век, това са мелодрамата и комедията.

Точно постепенното настаняване на кинопрожекциите в българското публично ежедневие подготвило почвата и за следващия важен етап – появата на първия български игрален филм ,,Българан е галант“ през януари 1915 г.

Българска професионална картофобелачка в Sandacite.BG!

След като дълго време обръщахме сериозно внимание на българските електродомакински уреди, мислим, че е време да огреем и произвежданите за професионална употреба – от готвачите в големите заведения за обществено хранене. Едно такова чудо е тази голяяма машина за белене на картофи, която ще ви представим днес!

Тя се използва в случай, че ви се наложи да обелите голямо количество картофи във вашия ресторант или стол, от който ще наготвите манджа за народа, а иначе за обелването им биха се ангажирали повече работници да го правят. Такава картофобелачка е била употребявана напр. в казармените столови, а и в много други.

Машината я виждате на снимката по-горе. Тази картофобелачка е изцяло метална, задвижва се от електродвигател и може да смели до 200 кг картофи за 1 час., но не трябва да слагате повече от 8 кг на едно зареждане, които тя ще обели за има-няма 2 минути. Самите картофи се обелват от бързичко въртящ се диск с абразивна повърхност, който прави 260 оборота за 1 мин. На 1 кг картофи щуротията хаби 2,5 л вода – те са й необходими, за да може на диска и между картофите да има смазка и хладина и устройството да не се поврежда. Вероятно е свързано с триенето. :)

Електродвигателят пък е с 270 вата мощност, 940 оборота/мин и може да работи при напрежение 380 и 220 волта.

Всичко професионално е бая голямо и картофобелачката не прави изключение – 65 см дължина, 61 см ширина и 87,8 височина. Тежи 88 кг.

Даа… тежичко е! Ама все пак ще е хубаво да си го пускаме отвреме-навреме това нещо. :D

Ето един друг наш професионален уред ==>