Статии – Стара техника

Разгледайте Първия български тролейбус ТБ-51 в Sandacite.BG!

Нека започнем от началото – защо започва производството на тролейбуси в България? Отговорът е лесен – защото има нужда от повече превозни средства заради нарастващия пътникопоток в уголемяващите се градове. Политическата и икономическата ситуация в страната по това време също оказват голямо влияние. Ако първите внесени в България (през 1941 г.) тролейбуси са от германския производител MAN, то през 1948 г. е сключен нов договор, вече със СССР. Той предвжда вноса на съветски тролейбуси от модела МТБ-82 (1946 г.), произвеждан в Авиационный завод № 82 имени Урицкого в  град Тушино. Не след дълго се ражда идеята за производство и на български тролейбуси, като за най-подхоящо място е определен Трамвайният завод ,,6 септември“. Именно там през 1950 г. се ражда и ТБ-51 – първият български тролейбус – който е много силно заимстван от внесения МТБ-82. На прототипа е присвоен инвентарен номер 131 и именно него виждате на първата снимка – момент на празнична екзалтация, потеглянето на първия построен в България тролейбус! ! По това време никоя от балканските страни не произвежда свое превозно средство от този вид, затова ТБ-51 става първият тролейбус в нашия географски регион. С това пътят пред нашето тролейбусостроене е окончателно открит.

Да се качим в превозното средство. Седящите места са същият брой като в съветския образец – 39 – а правостоящите 26. (За сравнение – при MAN-овете от 1941 местата са 28 за седящи и едва 16 за правостоящи пътници.) Материалът за облицовката на стените и тавана на ТБ-51 е същият, който заводът използва и при трамвайните мотриси и ремаркета ,,Република‘‘ – шперплат с ясенов фурнир. Той се обработва с поропълнител, а след това се байцва, за да се постигне цвят, близък до този на дъба. За тапициране на седалките в салона първоначално се използва кожа свински бокс, а по-късно – черна изкуствена кожа тип “Бланк”, внасяна от странство.

Тук виждаме тролейбуса да се движи по култовата линия № 1, а кадъра е от филма ,,Специалист по всичко“ от 1962 г. Надписът отпред гласи: ,,Колата работи без кондуктор – на самообслужване“. Тази практика, въведена през 1961 г., облагодетелства гратисчиите, но въпреки това от 60-те г. нататък в софийския градски транспорт няма кондуктори, които да продават билети.

Интересно е да кажем, че първоначално МТБ-тата и ТБ-тата са произвеждани без макари за контактните прътове на гърба (към кабело-контактната мрежа), но след време им се слагат тук, в България – защото без тях прътовете се откачват изключително много.

През 1956 г. е открит тролейбусният транспорт в Пловдив (окончателно закрит през 2013), а първите тролейбуси, зачислени в автопарка на града, са 15 броя ТБ-та. Пловдивската партида има малки разлики в сравнение със софийската. Така например, страничните горни неотварящи се прозорци стават по-големи, а от предницата изчезват двата малки отвора между фаровете:

Освен това, пловдивската партида е с по-малки инвентарни номера.

Ето таблица на произведените в завода бройки по години, работили в градския транспорт на столицата:

ТБ-51 (131 – 136):

Инв. №              Построен            Брак:
131                       1950                       197х
132                       1951                       197х
133                       1951                       197х
134                       1951                       197х
135                       1951                       197х
136                       1951                       197х

Общо: 6 броя

ТБ-52 (137 – 146):

Инв. №              Построен             Брак:
137                       1952                        197х
138                       1952                       197х
139                       1952                       197х
140                       1952                       197х
141                       1952                        197х
142                       1952                        197х
143                       1952                        197х
144                       1952                        197х
145                       1952                        197х
146                       1952                        197х

Общо: 10 броя

ТБ-53 (147 – 151);

Инв. №               Построен           Брак:
147                       1953                      197х
148                       1953                      197х
149                       1953                      197х
150                       1953                      197х
151                       1953                       197х

Общо: 5 броя

ТБ-54 (152 – 162):

Инв. №               Построен           Брак:
152                       1954                      197х
153                       1954                      197х
154                       1954                      197х
155                       1954                      197х
156                       1954                      197х
157                       1954                      197х
158                       1954                      197х
159                       1954                      197х
160                       1954                      197х
161                       1954                       197х
162                       1954                      197х

Общо: 11 броя

Да отбележим също така, че означенията ТБ-52, -53 и -54 най-вероятно означават годината на производство на превозното средство, но не маркират разлика в моделите – забележима такава се явява едва в ТБ-55. Поне така изглежда, когато гледаме книги, защото напр. в ,,Електрически транспорт“ (1964 г.) е описан моделът ТБ-55 и в скоби е даден съветският образец МТБ-82, но не и ТБ-тата преди -55, а през 1964 те  вече имат доволно разпространение.

Тук виждаме една снимка на ТБ-51 из пловдивските улици:

Ето и още една негова снимка от германска картичка:

От всички тези тролейбуси до момента има оцелял само един-едничък, при това в лошо състояние, но все още позволяващо реставрация, ако някой се заеме сериозно с това.

А ето пък откъде идват започват българските трамваи…

Автори: Антон Оруш, Александър Свиларов

В Sandacite.BG май разбрахме откъде идват първите български вагони – от фабриката на Стоян Анастасов!

Знаете ли откога се произвеждат вагони в България? Добре известен е Вагоностроителният завод в Дряново, но той започва да изработва собствени вагони едва в края на 40-те години, а преди това е само работилница за ремонт и поправка. Доста преди края на споменатия период обаче, в епохата на Царство България, родината ни също има свое предприятие за производство на железопътни вагони, а също така на и на мостове. То е основано от производителя Стоян Анастасов, който създава своето ,,Първо българско акционерно дружество за фабрикуване на вагони и машини“ през 1922 г.

Атанасов е роден около 1863 г. в Казанлък, но млад заживява в София и придобива висше инженерно образование. А историята на фабриката всъщност започва още от 1908 г., но тогава тя все още не е бъдещото голямо акционерно предприятие. През 1908 Анастасов построява първата сграда на фабриката върху парцел от 5000 кв м. в т.н. Индустриален квартал на София – приблизително дн. квартал Орландовци.

Планът е в това промишлено хале да се произвеждат ,,железни конструкции и вагони“, както намираме в публикация за Анастасовата фабрика в книгата ,,Труд и промишленост“ от 1930 г. И наистина, в първите години от съществуването си предприятието ремонтира вагони от инвентара на Българските държавни железници, но след това двете Балкански, а след това най-вече Първата световна война сериозно забавят нейното развитие. Едва през 1922 г. тя се събужда за нов живот и вече може да пристъпи към свое собствено производство на товарни вагони.

Поръчките към ,,Първо българско АД за фабрикуване на вагони и машини“ започват да се увеличават. Измежду първите му нови поръчки първата голяма е пак от БДЖ – трябва да се ремонтират 248 вагона! Тя е последвана от втора за 1300 вагона, следваща за 217, а след това пристига и поръчка за построяване на товарни вагони.

Тъй като увеличеният брой на поръчките вече изисква по-голямо работно пространство и друга вътрешна организация, предприемачът с голям размах Стоян Анастасов създава (в рамките на предприятието) завода за железни конструкции с интересното название ,,Независима България“, а също така през 1924 г. заработва и завод за обработване на дървен материал, защото в онази епоха кошовете на вагоните са най-вече дървени. Ето го:

Дървообработващото звено се помещава при жп гарата Крепостен батальон, което е при тогавашното село Подуене и се нарича ,,ЕЛКА“ (разбира се, нищо общо с по-късните електронни калкулатори). Ясно виждаме, че производителят се е стремял към възможно най-голяма независимост от доставчици и т.н.

През август 1926 г. подуенската фабрика е застигната от голям пожар, но успяват бързо да я възстановят през м. октомври същата година тя отново функционира нормално.

Макар българинът да е председател на управителния съвет на акционерното дружество, най-големите притежатели на акции в него са австрийски индустриалци. Това не трябва да ни изненадва, защото е известно, че още от ХІХ век Австрия силно се интересува да инвестира и печели от развитие на железопътните превози на Балканите – да си спомним за барон Хирш и неговата компания ,,Източни железници“, която след 1869 г. построява важни железопътни линии в Османската империя. Иначе управителният съвет на нашата фабрика се състои от самия инж. Анастасов (до смъртта му през 1925 г.), д-р А. Ходжов, Стоян Милошев и чужденците барон Банханс и Жюл Бидерман. Директорските постове са разпределени между унгареца д-р Арпад Тондай, инж. Георги Филипов и инж. Иван Сивков.

В годините на върха на работата двете подфабрики на предприятието дават работа на около 300 – 400 души, а според споменатата по-горе публикация в тях се произвеждат над 100 вагона месечно! Според нас може обосновано да се предположи, че по-голямата част от тази продукция е изработвана с цел износ – просто в България е по-евтино да се произведат. А и освен това 100 вагона на месец е едно огромно число, което е доста над нуждите на БДЖ! В края на 1937 г. обаче работата на фабриката е пресечена, защото чуждестранните акционери решават фирмата да спре с изработването на железопътни вагони.

Десетилетията време са ни оставили и тази реклама на фабриката от първата половина на 30-те г., поместена в тогавашно списание. Тя е ценна, защото ни указва точните адреси на най-важните обекти на фабриката – администрацията и двете фабрики, допълващи се една друга. Тази за железните конструкции за мостове, колоосите за вагони и други техни стоманени части през 20-те и 30-те г. се намира в т.н. Индустриалния квартал,  а дървообработващата – при жп гарата Крепостен батальон.

Рекламата е типична за това как в онази епоха изглежда типичната печатна реклама и как се отделя от колоните текст около нея. Тази напр. е в черно-бяло каре, оградено от рамка от характерни елементи. Поначало, при други реклами, фигурите могат да са различни, а печатът цветен, но това по-рядко се прави, а всъщност обикновено цветни са кориците.

Най-вероятно именно във фабриката на Стоян Анастасов са произведени първите български железопътни вагони. За съжаление обаче в момента нямаме информация за запазен някъде вагон на този интересен наш производител. Вие знаете ли нещо?

А ето и един по-нов български вагон ==>

Sandacite.BG ви показваме каква ще бъде изложбата на Политехническия музей за българските откриватели и изобретатели!

Много се радваме, когато събитията, посветени на историята на българската техника, се множат, защото този вид история на България от десетилетия  е неправилно неглижирана. Това нещо, което ще стане сега, е още една крачка към възкресяването на нашата технологична история и изтупването  ѝ от прахта.

В петък, 24-и януари, е откриването на изложбата „В света на българските откриватели и изобретатели“ в НДК. Тя е организирана от нашите приятели от Националния политехнически музей.

Изложбата е съставена от 12 броя постери, разположени на стойки. Те разказват за 11 от големите имена в българската наука, допринесли за световния научен прогрес. Част от тях са учили, специализирали и работили в големи европейски университети и САЩ. Представени са постиженията на следните личности:

1. Акад. Ангел Балевски е основоположник на българската научна школа по металознание и технология на металите. Заедно с чл. кор. Иван Димов създава метод за леене с противоналягане, който е откритие в световната леярска техника, защитено с над 100 патентни документа изобретения у нас и в чужбина.
2. Асен Йорданов конструира първия български моторен самолет Диплан “Йорданов-1″. За този начален миг на българската авиация нашият сайт Ви разказа ТУК. Името му е записано в Златната книга на американските изобретатели. Негов барелеф краси Залата на славата на летище „Ла Гуардия”. На табелката на дома му е написано: “Български летец и пилот”. Сред неговите изобретения попадат снегоринът, „въздушната възглавница”, безжичният телефонен апарат със секретар „Джорданов“ с възможности за възможност за конферентна връзка;

1. Първото име, записано в “Златната книга на откривателите и изобретателите в България”, е на физика Георги Наджаков за забележителното му откритие – новото явление – фотоелектретно състояние на веществата. Откритието е основа не само на класическата електрофотография – ксерографската и фотокопирна техника, но може да се приложи и в областта на безвакуумната телевизионна техника, при запаметяващите устройства, рентгеновите дозиметри и при извършване на снимки от космически спътници, предавани директно по електромагнитен път на Земята;
2. Проф. Иван Странски е един от най-известните български учени в чужбина. Неговият значителен научен принос е в областта на физикохимията. Разбирането на механизмите на кристалния растеж му носи световна известност още през 30-те години на XX век. Днес името “Иван Странски” носят два института – Институтът по физикохимия на Техническия университет в Берлин и Научноизследователският институт в Оберхаузен (област Рур). За принадлежността на големия учен към световната научна общност говори присъствието му в редица чуждестранни академии;
3. Джон Атанасов. На 19 октомври 1983 г. по инициатива на Щатския университет на Айова, д-р Джон Винсент Атанасов е публично провъзгласен за бащата на световната компютърна революция. Притежава 32 патента за изобретения- миночистачен уред за взривяване на химически мини, апаратура за откриване и записване на сеизмични и звукови вълни, устройство за изчисляване и записване на грешките в траекториите при стрелба, пощенски сортировъчни системи, система за намиране на класифицирани документи и др.;
4. Карл Джераси (Carl Djerassi) е известен със своя принос за разработването на първото противозачатъчно хапче. Той е наречен “Бащата на хапчето”. Между откритията му е и кортизонът;
5. Методи Попов разработва едно от най-значителните постижения на българската биология – учението за стимулацията на жизнените процеси. През 1924 – 1931 година, като български пълномощен министър в Берлин, М. Попов общува с имена от световна величина – А. Айнщайн, М. Планк, Е. Хайзенберг, В. Оствалд и др;
6. Петър Петров е един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на ХХ век. Сред неговите изобретения са: първият безжичен сърдечен монитор в света; първият цифров електронен часовник; първата компютъризирана система за измерване на замърсяването; телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни спътни и др. Той е носител на многобройни признания и награди.

1. Румен Антонов е български изобретател в областта на автомобилостроенето. Изобретява уникална автоматична скоростна кутия, която е приложима за малки коли и има слабо нарастване на разхода на гориво.
2. Д-р Стамен Григоров е известен, като откривател на Lactobacterium bulgaricum. Темата за българското кисело мляко като източник на дълголетие е особено актуална в европейските научни среди в периода до 1908 година, когато учените Льорсен и Кюн и нобелистът проф. Мечников дават на откритата бактерия името „Бактериум булгарикум – Григоров.”;
3. Проф. Виден Табаков е един от най-крупните изследователи по аеронавтика, почетен професор на НАСА, участвал в екипа, изпратил първия човек на Луната.

Ще се радваме да ви видим там, защото и ние ще ходим! :D

Опаа, оказва се, че имало било и български електронен екзаминатор за изпити. Сега в Sandacite.BG ви го покажем да го видите!

Постоянно се удивляваме на това колко много и разнообразна техника сме произвеждали в България допреди около три десетилетия и ето че днес намерихме поредното потвърждение. Гледайте само…

През 1980 г. в Завода за медицинска апаратура ,,Дружба“ във Враца започва производството на т.н. УПЗ-1 – Уред за проверка на знанията, първа поред разработка такова устройство. Това е предшественик на днешните програми за електронно изпитване в университети и т.н. УПЗ-1 има най-широко предназначение – може да се използва в професионалните учебни центрове, в училищата, при изпитите за шофьори и т.н. На илюстрацията го виждате как изглежда – външният му вид е разработен от Централния институт за промишлена естетика. Клавиатурата е поставена под наклон за по-лесна работа, а светлинният индикатор – също, за да може по-лесно да се четат цифрите.

Ето как работи джаджата. Първо, от ключа горе вляво я включвате. За различните програми за обучение и проверка по принцип е съставен комплект от тестови програми, които представляват листовки, включващи до 99 въпроса. Предполага се, че по време на изпит ги имате пред себе си. Всеки въпрос има четири възможности за отговор, от които само една е вярната. За да отговорите на даден въпрос при изпита, натискате един от четирите бутона на предния панел на устройството – означени с 1, 2, 3 и 4 – от котио всеки съответства на възможност за отговор.

Има два режима по отношение на времето, в което се дават отговорите. При т.н. принудителен темп отговорът трябва да се даде за около 35 секунди, защото, ако не се отговори за този период, УПЗ-то ще сметне, че давате неверен отговор и ще прескочи на следващия въпрос. Ако е избрана функцията самообучение обаче, ще имате възможност да отговорите на следващия въпрос едва след като натиснете бутон, съответстващ на правилния отговор.

Номерът на въпроса, на който отговаряте в момента, и броят на верните отговори се изобразяват на екранче със светлинна индикация. По време на проверката пък верните отговори се показват при слените случаи:

• ако натиснете бутона ,,резултат“;
• когато въпросите са по-малко от 99, а натиснете бутона ,,край“;
• и, разбира се, автоматично след края на 99-ия въпрос

Ето я и блоковата схема на УПЗ-то. С цифрата 1 е означен превключвателят за избор на програма, с 2 – програматор, 3 – логически блок, 4 – управляващ блок, 5 – блок ,,отговори“, 6 – блок ,,избор на режим“, 7 – блок ,,индикация“:

В българския електронен екзаминатор са използвани интегрални схеми, които са производство на Комбината за микроелектроника в Ботевград – като МН7496, от серията К155 и други. Ето я схемата:

Между другото, все още не сме си намерили такова и усилено търсим. Затова, ако имате – обадете ни се! :)

В Sandacite.BG Ви изнасяме тайните на Пъвия български фотоапарат Еделвайс!

Само преди половин век да си направиш снимка на морето е било нещо не толкова обичайно. Фотографията е била поле на любителите, които имат средства за това скъпо хоби, но най-вече за тези, които са истински професионалисти. Днес малките помнещи очи на камерите се намират в джоба на почти всеки, винаги са ни подръка за нов кадър, удобно съхранен в телефона. Без подготовка можем само за миг да направим десетки снимки или да си спретнем приличен портрет.

В миналото обаче нещата не са стояли толкова лесно. През втората половина на ХХ век се появява Първият български фотоапарат, който, макар и с кратка история, остава запомнен с нежното име Еделвайс и малкия си бакелитов образ.

Той е малък и удобен, но на пазара излизат едва няколко хиляди бройки. Досега над него витаеха какви ли не митове, но ние успяхме да разкрием истината. Слушайте сега!

Еделвайс спада към фотоапара­тите, жаргон­но наричани сапунерки заради малките им раз­мери. Едно от разпространените мнения, обика­лящи из Мрежата, твърди, че започва да се произвежда в „Учтехпром“ – Плевен, след 1947 г. Но явно в това твърдение има някаква грешка, защото през 1947 г. национализацията на едрата собственост все още не е извършена и държавно предприятие „Учтехпром“ не съществува. Може обаче в тази легенда да се съдържа частица истина и да се има предвид, че „Еделвайс“е произведен в завода за оптико-механични уреди „Ломоносов“ в Плевен. Това трябваше да се провери… Но се оказва, че и той също е основан доста по-късно и никъде в данните за него няма ин­формация за производството на фотоапарат.

Повратният момент в издир­ването настана, когато се сдобихме със самия експонат. На корпуса ясно се забелязва релефната емблема ЗКМ, което значи, че „Еделвайс“ е производство на известния по-къс­но Завод за киномашини и киносъоръжения в София, произвеждал и легендарните киномашини като „Славянка“.

Предприятието е съз­дадено през 1956 г., затова е логично фотоапаратът да се е появил през втората половина на 50-те.

Заводът за киномашини в София е основан, за да произвежда кино­прожекционната техника, нужна за все no-увеличаващия се брой ки­нозали в България. По това време филми се започват да се прожекти­рат освен в големите киносалони, в училищата, в читалища и салони. Увеличаването на местата, къде- то могат да се гледат филми, и съо­ръжаването им с техника се нарича кинефикация. За добра кинефикация са нужни разнообразни киномаши­ни. Затова още през 50-те години ЗКМ пуска няколко модела за зали с различен брой зрители – от „Славян­ка“ за 200 – 250 места, до големите „Балкан“ и „Родина“, предвидени за големи киносалони с 600+ места.

Прожектираните образовател­ните филми имат главно научнопопу­лярен и документален характер, те допълват преподаваните уроци. За да се увеличи гледаемостта им, в завода „Ломоносов“ в Плевен започва произ­водството на киномашини за такива учебни филми – серията „Плевен“.

Потърсихме документите от дейността на Киномашинния за­вод и бяхме искрено щастливи, когато пред нас се озова голяма картонена кутия с няколко дебели папки, по­тънали в прахоляк. Явно от доста отдавна никуой не беше поръчвал точно тези документи, но за мен те представляваха съкровище. Отво­рихме и започнахме да се ровим… Изведнъж попаднахме на производствените пла­нове за 1958 г. и 1959 г., според които е предвидено от поточната линия да слизат по 3000 броя Еделвайса годишно! През 1961 г. броят произ­ведени апарати се увеличава, поне според отчетите за изработената продукция през тази година. След това вече не се говори за „Еделвайс“, а само за киномашини… Но на нас и това ни стига. Загадката е разкри­та – вече знаем не само къде е правен първият български фотоапарат, но и приблизително колко еделвайса са произвеждани за година. Никъде, за съжаление, не се споменава името на конструктора му.

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ФОТОАПАРАТ

Нека обаче разгледаме отблизо малкия фотоапарат. „Еделвайс“ е средноформатен и има бакелитов корпус. Работи, разбира се, с филм на ролка. Откъм двете страни е за­качен каиш за удобно носене на вра­та, а отдолу има отвор, ако е нужно апаратът да се постави на статив. Врътката отгоре най-вляво е за лентопревъртащия механизъм – с нея движите филма в апарата, кое­то обаче можете да правите само в едната посока. Но колцина от нас помнят този важен момент, в кой­то на ръка трябваше да навием лен­тата, преди да можем да направим следващия кадър?

До механизма за навиване е и прозорчето, през което виждаме какво снимаме. Визьорът е важен за начина, по който ще кадрираме, но този на „Еделвайс“ не притежа­ва никаква оптика. Най-вдясно е сребристото „чопче“ (спусъкът) – с него запечатваме видяното.

Обективът на „Еделвайс“ е несменяем и съдържа една двойноизпъкнала стъклена леща. За да правите снимки, трябва първо да го изтеглите, защото иначе спусъ­кът не може да натисне лостчето, което отваря затвора. Обекти­вът не се върти, т.е. апаратът е с фиксирано фокусно разстояние – „гледа“ ясно обекти от няколко метра до… безкрайност. Скорост­та на затвора също е фиксирана – 1/30 от секундата.

Като стана дума за затвора на обектива, при него има две настрой­ки, означени с М и В. Ако сте на М, блендата се отваря и затваря авто­матично. При В затворът се отваря при натискане на спусъка и се затва­ря при неговото отпускане.

Знаем за съществуването на два модела „Еделвайс“. Разликата между тях е в блендата. Но нека първо обясним какво означава това. Блендата (или апертурата) е важен механизъм при фотоапаратите, регулиращ количеството светлина, което навлиза през обектива. Тя и Затворът на обектива определят какъв светлинен поток ще попадне върху светлочувствителния филм. Благодарение на нея лентата на апарата не се осветява прекалено или пък не получаваме кадър, запеча­тал непрогледен мрак.

Ако фотоапаратът има само една бленда, трябва много вни­мателно да се подбира филмът, с който се снима, защото имаме по-малка възможност за лавиране по отношение на светлината. При повече опции за настройка на блен­дата и скоростта бихме могли да снимаме с една и съща лента при различна осветеност, тъй като имаме възможности да я регулира­ме и да достигнем т.нар. правилна експонация – точното количество светлина за най-добра снимка. Но ако имаме само една бленда и една скорост, няма как да влияем и ще трябва да сменяме филма според външните условия, което затруд­нява работата.

Тук с Първия български фотоапарат виждаме сниман демонтираният днес паметник ,,1300 години България“ пред НДК.

При единия модел „Едел­вайс“ блендата е само една (него виждате на първата снимка в статията), а при другия все пак са две – f/11 и f/16:

(Снимките на този модел са на нашия приятел Павел Белчев.)

Те обаче не са реализирани с обичайните движещи се ламели, а са просто два сменящи се отвора. По- голямото число означава по-затврена бленда и по-малко светлина, достигаща до фотографския филм.

Апаратът работи с ролфилм тип 120. На тази лента се разполагат снимки с формат б х 4,5 см и 6 х 6 см. При снимането трябва да изберем дали да заснемаме по-малко снимки, но по-големи като размер, или по- малки, но повече. За да снимате в 6 х 4,5 например, трябва да свалите задния капак на апарата и да сложите допълнителна метална приставка, която е ограничител на кадъра:

Поглеждайки „Еделвайс“ откъм гърба, ще забележите две малки стъклени отворчета с надписи 6 х 4,5 и 6 х 6 – те са там, за да можете да видите на кой номер снимка сте в момента. Защото на филма има на­несена номерация на кадрите, за да можете да следите колко остават.

Въпросният заден капак всъщ­ност се сваля само като дръпнете надолу пластинките, които дър­жат каиша. Отвътре можете да видите някои детайли – например ролката за филма, която е дървена с метални капачки отстрани. Ка­пакът обаче се демонтира доста лесно и не е ясно как ще успее да предпази фотоапарата от случай­но отваряне откъм гърба или от осветяване на филма.

ПРОМИШЛЕНОСТ С ЕСТЕТИКА

Следващата страница от ис­торията на българската фототехника идва през 1964 г., когато Завод „Оптикоелектрон“, Панагю­рище, поръчва на Центъра по промишлена естетика да изработи идеен проект на фотоапарат за бъдещо производство. С това се заема доайенът на българския про­мишлен дизайн Добролюб Пешин. Той създава атрактивния външен вид на фотоапарат „Рефлекс“, кой­то по-късно се сдобива и с макет, изработен в „Оптикоелектрон“. Камерата обаче никога не влиза в серийно производство.

В днешно време „Еделвайс“ все още се намира, макар и рядко. Малко след излизането му на паза­ра се увеличава вносът главно на съветски фотоапарати и нашето производство е спряно, а заводът се заема с други неща. Ако се съди по простото му устройство и ев­тина изработка, „Еделвайс“ е сред достъпните апарати през 50-те и началото на 60-те години, но то­гава повечето любители на фото­графията са „въоръжени“ най-вече със съветски устройства.

Явно на България не й е съдено да бъде сила във фототехниката. Но ето че научихме важното за първия български фотоапарат – една неособено гръмка, но все пак любопитна страна от ис­торията на нашата инженерна мисъл. Старите фотоапарати в наше време са като радиата, ча­совниците и другите технически достижения на миналия век – и до днес привличат хората и си имат верни фенове, които ги обичат и колекционират. Те усърдно под­държат и използват старите ка­мери и пазят както самите тях, така и историята им.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2019.

В Sandacite.BG попаднахме на интересни български сензорни клавиатури отпреди 30+години!

Досега не сме обръщали сериозно внимание специално на клавиатурното дело, а се оказва, че и там има интересни неща, с които можем да се запознаем!

Сензорните клавиатури се наричат още тактилни, тоест допирни, защото клавишът се смята нанесен само чрез допир на пръста, а клавишът не потъва физически надолу заедно с пръста – както е при механичните клавиатури (онези, на които им казваме нормални :D).

Известно е напр., че българските компютри Пълдин, прозвеждани през 1989 – 92  в Завода за сензори и сензорни устройства в Пловдив, пък са с ,,междинен“ тип клавиатури – т.н. квазисензорни. (Клавиатурата на този комп виждате на горната снимка. Прави впечатление, че българската клавиатурна подредба вече е по БДС, вместо фонетична, както примерно при Правец 8-иците.) При квазисензорните клавиатури нещата не стават само с допир, а и с лек натиск на пръста – но много по-лек, отколкото при обикновените механични.

По времето, за което говорим, персоналните и промишлени компютри се управляват само чрез клавиатури – посредством тях се въвеждат командите, които устройствата да изпълняват. Има още време, докато се масовизира употребата на мишки.

Оказва се обаче, че още преди Пълдините нашата компютърна промишленост изработва разнообразни сензорни клавиатури от всякакъв род и предназначение – това са най-усъвършенстваният вид клавиши, произведани в България. И в момента има такива клавиатури, разбира се. Над традиционното място за нея е разположен широка плоскост от мека пластмаса, на която са изчертани местата на обикновените клавиши. На снимката виждате няколко разнообразни такива клавиатури, произвеждани през втората половина на 80-те г. най-вероятно в споменатия пловдивски завод. Те са от серия, наречена ,,ПК-1″ – ,,плоски клавиатури, първа поред разработка на завода“.

Най-голямата от тях е предназначена за компютризираната система (с процесор) за управление на непрекъснати процеси Програма 1024 – напр. поточното производство на различни детайли в машиностроенето. При нея различни движения на промишления робот се задават чрез комбинация от символи програмен код, а той се въвежда чрез тази сензорна клавиатура. Програма 1024 е представена за пръв път на Пловдивския панаир през 1983 г. и получава златен медал, но тогава все още не е със сензорна клавиатура.

От картинката виждаме обаче, че в България са произвеждани и по-малки клавиатури, за други видове устройства – напр. пак програматори на промишлени процеси, командни пултове на роботи и т.н. Напр. микропроцесорната систеа за управление на разнообразни технологични процеси МИК 2000Се е оформена като блок с монитор, останалия хардуер и тази клавиатура отпред. Тя е използвана в комплекси, чрез които да се командва и организира производствената работа в нефтохимическата, биологическата и целолуозно-хартиената промишленост,  а също така за управление на парогенератори и т.н.:

Да видим техническите характеристики на ,,стоката“. Клавишите се задействат при сила на натиск от 1 нйтон, но не е добре тя да е повече от 5, защото са нежни и просто не им трябва. Все пак те потъват малко, но доста малко, за да го усетим – само 0,2 мм. Подобно на традиционните механични клавиши тези също задействат контакти под себе си при натискане. Те са от типа Au/Au или SnPb/SnPb – това са материалите, от които са изработени (Au е злато, а SnPb е сплав от калай и олово; тоест някои контактите отдолу са позлатени). Някои от тези клавиатури се изработват и по поръчка, но най-големите размери, до които можете да си ги поръчате, са 200 х 500 мм.

Клавишите имат и електрически характеристики. Напрежението им е 5 волта, токът – 40 милиампера, а потребявата мощност – 0,5 вата. Постоянното съпротивление е по-малко от 100 милиома, а изолационното – над 2 милиома.

Подобно на харддисковете (защото са с механични части) и традиционните клавиатури, и тези клавиши имат показател за минимален брой цикли натискане – връщане към нормално положение – това е поне 5.10⁶ цикъла. Класът на електрическа защита пък е ІР 66.

Що се отнася до условията на околната среда, българските сензорни клавиатури могат да изпълняват задълженията си в температурните граници -20 до +85 градуса и относителна влажност на въздуха до 80 %, а атмосферното налягане трябва да  е между 86 и 106 килопаскала. Не че обикновено се замисляме за тези неща, но щом сега като ги имаме като дани, защо пък да не ги кажем? :)

А ето как изглежда и първата българска компютърна мишка… :)