През 2020 г. се навършват 40 г. от създаването на първия български персонален компютър – ИМКО 1. Sandacite.BG подготвихме статия за него.

С течение на годините думата ,,Правец“ е станала направо синоним на ,,български компютър“, но всъщност Правеците не са дори първите български персонални компютри, защото си имат два предшественика – ИМКО 1 и 2. Именно те поставят началото на бъдещата бурна компютризация на България и разпространението на персонални компютри в различни човешки дейности у нас.

Както вероятно ви е известно, съкращението ИМКО означава „Индивидуален микрокомпютър“. Създаването на първия български персонален компютър започва в изпълнение на задание, дадено през октомври 1979 г. от Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП) на Института по техническа кибернетика и роботика (ИТКР) към БАН. Точната формулировка е: ,,създаване на малък компютър на базата на микропроцесори“.

По това време в България и света усилено се произвеждат и използват професионални компютри от типа на ЕС 1035 и подобните им, които се разполагат на площ от порядъка на десетки квадратни метри. Свое разпространение имат и ,,миникомпютрите“ от типа на ИЗОТ 310 (1974 г.), който е голям горе-долу колкото три библиотечни секции:

Именно тези два типа машини обикновено са цитирани, когато през 70-те г. се говори за компютри.

Още по-малкият като размери тип – настолният компютър, микрокомпютърът – още не е разпространен. Около две години остават до появата на легендарния IBM PC – прочутата настолна конфигурация на Синия гигант от 1981 г. – а българските инженери по електроника започват да проектират и изработят родна машина от такъв тип!

Разработката е започната от инженерите Иван Марангозов и Кънчо Досев в Института по техническа кибернетика и роботика на БАН. Те са главните участници и затова имената им се споменават най-често, но по-късно към тях се присъединяват колегите им инж. Петър Петров и инж. Георги Желязков.

Първите плодове на техните усилия се появяват едва около година след това – в края на 1980 г. – във вид на три сиви алуминиеви кутии с клавиатура с черни клавиши отгоре. От онзи легендарен момент се навършват точно 40 години през 2020 г., затова е удачно да уважим ИМКО 1 с тази информативна публикация, като се надяваме тя да стане основа на бъдещи още по-подробни изследвания, както и на публикуване на нови и неизвестни факти за него.

Първите три персонални компютъра, произведени в България, изглеждат ето така:

Следващата стъпка е новороденият компютър да получи одобрение от ДКНТП, което идва съвсем скоро и е дадена зелена светлина да се продължи производството в повече екземпляри. Това става факт през 1981 г., когато Комитетът спонсорира производството на малка серия (50 броя) от ИМКО 1 в малкия опитен завод (по-скоро цех) на ИТКР близо до гара Искър, в Завода за автоматика ,,Сашо Кофарджиев“. Знаем и че (най-вероятно след това) компютърът е произвеждан и във ВМЕИ ,,Ленин“ – София, днес Технически университет.

Първите получатели на 50-те ИМКО 1 са клоновете на Федерацията на научно-техническите съюзи в България, които са разпръснати в множество градове. Също така, най-вероятно бройки от ИМКО-то са разпространени в различни научно-технически институти и лаборатории, защото тогава компютрите се използват най-вече за решаване на работни задачи и въобще се разглеждат като професионално оборудване. Към тях има много голям интерес и всеки заинтересован за организацията си ръководител се стреми да осигури на работещите новото високопроизводително средство – индивидуалния микрокомпютър.

Единствената външна памет на ИМКО 1 не са обичайните в по-късния период дискети с флопидискови устройства, а касети, работещи с касетофон. Имено по този начин се четат данните и се зареждат програмите. (Този способ много често се използва и при домашния Правец 8Д от 1985 г.) Ето как изглежда конфигурацията с касетофона:

Клавиатурата на първия български персонален компютър дава възможност да пишете и на кирилица, и на латиница. Като разположение на клавишите тя е същата като на наследника му ИМКО 2 и на Правеците, но има разлики в надписите върху някои клавиши.

Така например, този клавиш ПРС служи за повтаряне на натиснат клавиш, но в Правец`82 той вече се нарича RPT, докато тук е само ПРС:

Мониторът на ИМКО 1 е познатият телевизор „София 31“. В първите екземпляри, използвани вместо монитор, тунерът е изключен и не влиза в употреба, а по-късните бройки такива приспособени телевизори направо са без тунер, като вместо надписа ,,София 31“ е въведен друг: „ВКП“, което означава „видеоконтролен приемник“.

Освен модификацията със сивата алуминиева кутия на ИМКО 1, съществува и още една – с бежова пластмасова – която вече повече прилича на следващите български компютри:

С тези кутии се отличават екземплярите, произвеждани в подобно опитно пространство (нещо като цех) във ВМЕИ София. Вероятно този материал е по-евтин за масова изработка и по-лесно може да се постигне този дизайн. Пластмасата е стопявана със силен лакочистител, за да се слепват странѝците на кутията. През 1980 г. България все още не разполага с производствена линия за персонални компютри.

В колко екземпляра е произведен първият български персонален компютър? Първите три екземпляра ИМКО 1 са комплектовани с кутии в самия ИТКР. Редно е те да се броят извън и преди следващите 50 броя, произведени в опитния завод на Института след одобрението от ДКНТП. (В този завод има по-добри условия – напр. производствени машини като абкант за обработване на метала за кутията и т.н.) Както споменахме обаче, и във ВМЕИ е произвеждана серия, която (почти сигурно) е отделна от тази, но не знаем колко точно екземпляра наброява тя. Освен това е възможно и в различни други институции различни хора да са изработвали ИМКО 1, защото в ИТКР започват често да постъпват молби за отпускане на платката на компютъра, тъй като той е желано работно средство. След това тя може да се обзаведе с различни кутии, периферия и т.н. според наличността и възможностите. Напр. в конфигурацията на ИМКО 1 не е предвиждан точно определен модел касетофон, а може да се включи какъвто има наличен.

Платките на ИМКО 1 са изработвани в съответния цех (,,платкаджийница“) на ИТКР. От разглеждането на чиповете, пистите и останалите елементи става ясно, че те са ръчно запоявани. Вероятно платката е рисувана ръчно върху чертожна хартия тип паус, а след това е пренесена чрез фототехнология върху текстолитова платка и мултиплицирана в произведените екземпляри. Защото все пак едва ли някой е рисувал ръчно всичките няколко десетки платки за ИМКО 1, които са произведени.

Първото представяне на ИМКО 1 пред света е в Англия на Международния симпозиум по роботика през 1981 г., където оператор пред компютъра управлява учебен робот ръка, наречен Робко 1 – също легендарно произведение на българската техника. Системата предизвиква невероятен интерес и силно впечатлява представители на Япония и САЩ, защото дотогава подобни демонстрации обикновено се извършват чрез минимашина, а сега нагледно се показват много високите възможности на мъничкия компютър. Същевременно операторската работа с такава конфигурация е много по-лесна, а самата система е лека и лесно преносима. А и нейната цена е около 10 пъти по-ниска от тази на конкурентите от американските и японски компании!

Каква има вътре в първия български персонален компютър? Достъп до хардуера на ИМКО 1 получавате, като вдигнете капака нагоре. По сведения на участвалия в производството му инж. Борис Вачков, първите произведени екземпляри са с 8-битовия централен процесор Zilog Z80, но със сигурност знаем, че в следващите като централен процесор е използван Intel 8080 (с тактова честота 2 MHz), така че поне по този признак различаваме две модификации на ИМКО 1.

Тук ще споделим някои основни сведения за вътрешността, почерпани от изследване на два екземпляра от модификацията, която използва процесора Intel 8080. Теоретично, тази със Zilog Z80 е възможно да се различава от нея (все пак ИМКО 1 е експериментален компютър и всякакви разлики са нормални), но и да е така, би било в малка степен и освен това е слабо вероятно (макар все още не е разгледан такъв екземпляр на живо).

Чипсетът на дънната платка (тогава наричан системен контролер), служещ за управление на шината за данни, паметта RAM, ROM и входно-изходни интерфейси, е Intel 8228. RAM е 3 кб, разположена в 6 броя чипове M5L2114LP от Mitsubishi. RAM може и да се увеличи чрез разширителна карта с чипове памет, която се свързва с дънната платка чрез куплунг, предвиден за конектори на разширителни карти. Такава карта виждаме в горния десен ъгъл на тази снимка:

(Между другото, тук виждаме и как в синия куплунг е включена клавиатурата – кабелът, спускащ се откъм капака горе.)

Така RAM може да стане достатъчно повече (с още 8, 16, 24 кб), за да се задейства без проблеми БЕЙСИК на компютъра. В противен случай работи служебна програма, наречена Монитор, за която ще стане дума по-нататък.

Паметта ROM пък е 12 кб,  организирана в 1 чип Intel 2708. Видеоконтролерът е SFF96364. Този чип поддържа и RGB-сигнал и затова най-вероятно един от куплунзите отзад е предвиден за цветен монитор. За видеопаметта отговарят отново два чипа M5L2114LP. Контролерът за входно-изходни устройства е UART-чипът AY-5-1013A. Той е използван за входно-изходно устройство за запис на данни (тогава наричано ВЗУ – външно запомнящо устройство), което при ИМКО 1 е касетофон. Поначало този чип може да управлява и устройства като флопи напр., но при този компютър едва ли е ползвано такова. Самият касетофон се включва с познатия куплунг DIN5. На дънната платка присъства, разбира се, и конекторът за захранване, който е 5-пинов.

А какво знаем за софтуера на първия български персонален компютър? Потребителят управлява ИМКО 1 чрез споменатата програма Монитор, заводски записана в EPROM-a, с която се програмира машинен код за процесора. Така му се дават команди и се получават резултати. С Монитор потребителят (ако има познания по програмиране) може да проверява какво е записано в отделните клетки на паметта на ИМКО 1 и ако желае, да променя тяхното съдържание. Може да пише и коригира програми, написани на машинен език, както и да премества даден обем информация от едно място на паметта в друго. С касетофона могат се записват цели фрагменти от паметта, в които има написани преди това програми на машинен код (асемблер).

ИМКО 1 разполага и със заводски записана версия на БЕЙСИК, който обаче при малко оперативна памет не се зарежда по подразбиране. С него компютърът дава възможност за работа с програми на БЕЙСИК чрез командите LOAD и SAVE. При всички случаи програми е възможно да се четат и записват от касетофон.

Ето и две любопитни неща за ИМКО 1, които могат да ни заинтригуват:

• ИМКО 1 е проектиран и пуснат в производство още преди легендарния IBM PC, станал основа на бъдещото масово разпространение на х86-съвместимите компютри, неслучайно в началото наричани ,,IBM-съвместими“ (IBM-compatible);
• вероятно ИМКО 1 е по-производителен от наследника си ИМКО 2, защото процесорът Intel 8080 е по-бърз от Synertec 6502, използван във втория български ПК. Това е много рядък случай в историята на компютрите.

Това е засега. Мислим, че в годината на 40-годишнината на първия български персонален компютър му посветихме най-пълната статия, изобщо писана за него досега. В бъдеще трябва да му отделяме още повече внимание, защото той заслужава това.

 

Библиография:

Шишков, Атанас, Марангозов, Иван. Работа с персонален компютър / Атанас Шишков, Иван Марангозов. София : Техника, 1986. 216 с.

Григоров, Кирил. Как бе създаден първият български ПК // Компютър за Вас, 1985, № 2, с. 6 – 8.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в Годишник на Националния политехнически музей, т. 21 (2019).